Завещанието на мама: Истината, която разруши всичко

— Как можа, мамо? — прошепнах, докато държах в ръцете си пожълтелия лист хартия. Пръстите ми трепереха, а сърцето ми блъскаше в гърдите като лудо. Беше късно вечерта, всички вече спяха, но аз не можех да мигна. Бях се върнала в родния ни апартамент в Пловдив заради годишнината от смъртта ѝ, а вместо утеха открих нещо, което разби целия ми свят.

Завещанието лежеше на нощното ѝ шкафче, сякаш нарочно оставено там за мен. Прочетох го три пъти, преди да повярвам на очите си: „Оставям всичко на дъщеря си Даниела.“ Нито дума за мен. Нито ред. Аз — Мария, първородната ѝ дъщеря, тази, която винаги беше до нея, когато беше болна, която ѝ носеше лекарства и я водеше по болници. Какво съм направила, за да заслужа това?

На следващата сутрин Даниела ме намери в кухнята. Очите ми бяха подпухнали от безсънната нощ.

— Какво ти е? — попита тя, докато сипваше кафе.

— Намерих завещанието — казах тихо. — Всичко е за теб.

Тя замръзна с чашата в ръка. — Не знаех… Мислех, че мама ще ни раздели поравно.

— И аз мислех така — отвърнах с горчивина. — Но явно съм грешала.

Между нас се спусна тягостна тишина. Даниела седна срещу мен и сложи ръка върху моята.

— Моля те, нека не позволяваме това да ни раздели. Мама сигурно е имала причина…

— Каква причина? — прекъснах я. — Какво съм направила? Или какво не съм направила?

Даниела въздъхна тежко. — Може би е било грешка… Може би е забравила да те включи…

— Не вярвам — казах и избърсах сълзите си. — Мама никога не забравяше такива неща.

След този разговор всичко между нас се промени. Започнах да избягвам сестра си. Не можех да понеса мисълта, че тя ще наследи апартамента, вилата в Родопите и дори стария златен пръстен на баба. Всяка вещ в този дом ми напомняше за несправедливостта.

Опитах се да говоря с леля Стефка, най-добрата приятелка на мама.

— Марийче — каза тя, — майка ти много те обичаше. Понякога хората правят странни неща, когато са болни или уплашени…

— Но защо само Даниела? — попитах през сълзи.

— Не знам, мило дете. Може би е искала да те предпази от нещо… Или е вярвала, че ти ще се справиш сама…

Тези думи ме накараха да се почувствам още по-зле. Защо трябваше да се справям сама? Защо винаги аз?

Седмици наред се лутах из апартамента като призрак. Не можех да работя, не можех да се виждам с приятели. Всички ме питаха как съм, а аз само кимах и се усмихвах фалшиво.

Една вечер Даниела дойде у дома с торта и бутилка вино.

— Моля те, Мария — каза тя през сълзи. — Не искам да губя сестра си заради едно парче хартия. Ако искаш, ще разделим всичко поравно.

Погледнах я дълго. Виждах болката в очите ѝ, но не можех да я прегърна. Не можех да простя на мама. Не можех да простя и на себе си, че се чувствам така.

— Не става въпрос за парите или имотите — казах тихо. — Става въпрос за това, че цял живот вярвах, че сме равни… А сега се чувствам изоставена.

Даниела плачеше безутешно. Аз също.

Минаха месеци. Хората казват, че времето лекува всичко, но аз не вярвам вече в това. Всеки път, когато мина покрай родния ни апартамент или видя снимка на мама, усещам буца в гърлото си.

Понякога се чудя: ако бях намерила сили да простя, щях ли да бъда по-щастлива? Или болката щеше пак да ме преследва? Как се прощава на човек, когото обичаш най-много, когато той те е наранил най-силно?

А вие бихте ли могли да простите? Или има рани, които никога не зарастват?