Завещанието за Лилия: Когато кръвта не е всичко

– Не можеш да направиш това, мамо! – гласът на Димитър трепереше, но очите му бяха твърди като камък. Стоеше срещу мен в хола, стиснал юмруци, а аз усещах как сърцето ми се свива. Лилия, моята внучка, седеше на дивана, с наведена глава и мокри от сълзи бузи.

– Мога, Димитре. И ще го направя – казах тихо, но категорично. – Това е моят дом и моето решение.

Тишината натежа между нас. Чувах само тиктакането на стария стенен часовник, подарък от покойния ми съпруг Георги. В този момент осъзнах колко много неща са се променили през годините. Колко много болка и недоизказани думи са се натрупали между мен и сина ми.

Всичко започна преди няколко месеца, когато разбрах, че здравето ми се влошава. Лекарят беше ясен – няма да мога да живея сама още дълго. Тогава започнах да мисля за бъдещето на апартамента ни в центъра на Пловдив. За мен това място беше повече от четири стени – тук отгледах Димитър, тук празнувахме именни дни, тук Георги ме целуна за последно.

Димитър от години живееше в София със съпругата си Силвия и двамата им сина. Рядко се прибираше. Винаги бързаше, винаги имаше по-важни неща от майка си. Лилия беше дъщеря на покойната ми дъщеря Елена – момиче с трудно детство, останало без майка на 12. Оттогава аз я гледах. Тя беше моето слънце, моят смисъл.

– Защо не можеш да разбереш? – извика Димитър. – Аз съм ти син! Това е редът!

– Редът? – усмихнах се горчиво. – Кой ред? Този, в който майката трябва да бъде забравена? Този, в който децата идват само когато имат нужда от нещо?

Лилия се разплака още по-силно.

– Не искам да ви карам да се карате заради мен…

– Не се караме заради теб, Лили – казах й нежно. – Караме се заради истината.

Истината беше проста: Димитър никога не прие Лилия като част от семейството. След смъртта на Елена той се отдръпна още повече – затвори се в себе си, избяга в работата си и остави мен да се грижа за всичко. Когато Лилия завърши гимназия с отличие и я приеха във Филологическия факултет, той дори не дойде на дипломирането й.

– Мамо, ти не разбираш… Аз имам семейство! Имам деца! – гласът му беше почти умоляващ.

– А Лилия какво е? – попитах го тихо.

Той замълча. За първи път видях колебание в очите му.

– Тя… тя не е моя дъщеря.

– Но е твоя племенница! Кръв от кръвта ти! А аз… аз съм тази, която я отгледа вместо теб!

Димитър се обърна рязко към прозореца. Навън валеше ситен дъжд, а по стъклото се стичаха капки като сълзи.

– Не мога да приема това – прошепна той. – Не мога.

В този момент си спомних всички онези нощи, когато Лилия боледуваше и аз стоях до леглото й с влажна кърпа на челото. Спомних си как я учех да чете, как й връзвах косата на плитки преди училище. Спомних си колко пъти съм плакала сама в кухнята, защото Димитър не се обаждаше с месеци.

– Мамо… – каза Лилия тихо. – Ако това ще ви раздели… по-добре да не ми оставяш нищо.

Погалих я по косата.

– Не ти оставям апартамента заради някаква награда или защото искам да нараня баща ти. Оставям ти го, защото ти беше до мен, когато имах нужда. Защото ти си моето семейство.

Димитър излезе без дума повече. Вратата се затръшна след него и тишината остана като тежък камък върху гърдите ми.

Следващите дни бяха мъчителни. Слуховете в блока плъзнаха бързо – „Мария ще остави всичко на внучката си!“, „Синът й ще я съди!“. Съседката Пенка ме срещна на стълбите:

– Марийче, сигурна ли си? Знаеш ли какво ще кажат хората?

– Хората винаги ще говорят, Пено – отвърнах й уморено. – Но никой не знае какво е било в тази къща през последните двадесет години.

Една вечер Димитър ми се обади:

– Мамо…

Гласът му беше променен – уморен и отчаян.

– Може ли да поговорим?

Седнахме в кухнята, където някога му правех любимите палачинки.

– Не искам да те губя – каза той тихо. – Но не мога да приема решението ти.

– Не е нужно да го приемаш – отвърнах аз. – Нужно е само да разбереш защо го правя.

Той ме погледна дълго и после кимна бавно.

– Може би някой ден ще разбера…

Лилия стоеше до мен и стискаше ръката ми. В този момент осъзнах: понякога кръвта не е всичко. Понякога любовта и грижата са по-силни от всякакви роднински връзки.

Сега седя сама в хола и гледам снимките по стената. Чудя се: Кое е по-важно – традицията или сърцето? Кое бихте избрали вие?