Завръщане в родния дом: Когато миналото не иска да си тръгне

– Защо пак се връщаш тук, Яворе? – гласът на майка ми прониза тишината, докато стоях на прага на старата ни къща в края на селото. Вятърът разнасяше мириса на мокра земя и спомени, които никога не бях искал да си припомням. Погледнах я – косата ѝ вече беше посивяла, а очите ѝ бяха същите – строги, непреклонни.

– Защото тук ми е домът, мамо – отвърнах тихо, макар че сам не вярвах напълно на думите си. Бях прекарал последните петнайсет години в София – учене, работа, безкрайни часове в офиса, опити да забравя всичко, което ме беше накарало да избягам. Но когато баща ми почина внезапно през зимата, нещо в мен се прекърши. Реших да се върна. Да започна отначало. Да намеря мир.

Майка ми не каза нищо повече. Само се обърна и изчезна в кухнята. Влязох след нея. Всичко беше същото – старият килим с избелели шарки, дървената маса с резки от ножове, които бях правил като дете, когато се опитвах да избягам от уроците по математика.

– Не съм дошъл да се караме – казах тихо.

– Никога не си бил достатъчно упорит – изстреля тя. – Ако беше слушал повече, щеше да си нещо повече от счетоводител в някаква фирма.

Стиснах зъби. Точно това беше причината да избягам. Детството ми беше низ от уроци, частни учители, състезания по математика и литература. Докато другите деца играеха на топка пред блока или беряха череши по дърветата, аз решавах задачи и пишех есета за конкурси, които никога не ме интересуваха.

– Мамо, стига – прекъснах я. – Не искам пак да започваме.

Тя млъкна и започна да реже лук за вечеря. Сълзите ѝ се смесиха със сока на лука. Не знаех дали плаче заради мен или заради баща ми.

През следващите дни се опитах да подредя къщата. Изчистих тавана от стари учебници и тетрадки, които тя беше пазила като реликви. Намерих писма до баща ми – мои писма, пълни с молби да ме пуснат да играя навън или поне да ме оставят да спя до късно в неделя. Всички бяха останали без отговор.

Една вечер седнахме на двора. Слънцето залязваше зад баира, а въздухът беше напоен с мирис на печени чушки от съседите.

– Помниш ли как веднъж избяга до реката? – попита майка ми внезапно.

– Помня – отвърнах. – Тогава ме търсихте цял ден.

– Баща ти беше бесен. Аз… аз се страхувах. Мислех си, че ще те изгубя.

Погледнах я. За първи път видях колко уморена е станала. Колко много е остаряла без баща ми.

– Мамо, аз вече не съм онова дете – казах тихо. – Но още ме боли.

Тя се разплака. За първи път в живота си я видях толкова безпомощна.

– Всичко правехме за теб – прошепна тя. – Искахме да имаш по-добър живот.

– А аз исках просто да бъда дете – отвърнах.

Тишината между нас беше тежка като олово. Чуваха се само щурците и далечен лай на куче.

С времето започнах да свиквам със селския ритъм. Сутрин ставах рано, поливах градината, говорех със съседите – баба Станка винаги имаше по някоя клюка за новите хора в селото; бай Иван ме канеше на ракия всяка вечер. Но вътре в мен нещо все още беше счупено.

Една неделя дойде братовчед ми Петър от града.

– Какво правиш тук бе, Яворе? – попита ме той с усмивка.

– Опитвам се да намеря себе си – отвърнах му честно.

Той се засмя горчиво:

– Себе си? Тук? В това забравено село? Всички бягат към София, а ти обратно!

– Може би там изгубих всичко важно – казах тихо.

Петър поклати глава:

– Не можеш да върнеш времето назад, братле. Колкото и да се опитваш.

Думите му ме преследваха цяла нощ. На следващия ден седнах до майка ми на пейката пред къщата.

– Мамо, мислиш ли някога ще ми простиш, че не станах това, което искаше?

Тя ме погледна дълго:

– Аз трябва да ти простя… или ти на мен?

Понякога си мисля дали някога ще спрем да търсим одобрението на родителите си. Дали ще можем просто да бъдем себе си без вина и страх? Или миналото винаги ще ни държи здраво за гърлото?

Какво мислите вие? Може ли човек истински да прости детството си или белезите остават завинаги?