Завръщане в Сливен: Сянката на първата любов

– Не вярвам, че си ти… – прошепнах, докато стоях като вкопана пред старата училищна сграда. Стефан вдигна глава от пожълтелия вестник, който държеше, и очите му срещнаха моите. Беше остарял, разбира се – косата му беше посребрена, а по лицето му се четяха години на грижи и разочарования. Но в погледа му имаше нещо, което ме върна мигновено в онова лято на 1984-та, когато светът ми се срина заради него.

Бях се върнала в Сливен само за няколко дни – уж да помогна на братовчедка ми Мария с ремонта, но истината беше, че нещо ме дърпаше обратно. Може би исках да видя дали болката е отминала, или просто исках да се уверя, че съм надраснала себе си. Когато влязох в училищния двор, сърцето ми заби лудо. Миризмата на липа, скърцането на дървените стъпала, всичко беше същото. Само аз бях различна.

– Елена? – гласът му беше същият, макар и по-дрезгав. – Не мога да повярвам…

– И аз не мога – отвърнах, като се опитах да се усмихна, но устните ми трепереха. – Какво правиш тук?

– Чакам внучката си. Тя учи тук, знаеш ли? – усмихна се, но в очите му проблесна сянка. – А ти? Какво те връща след толкова години?

Погледнах към прозорците на класната стая, където някога седяхме един до друг, разменяхме бележки и мечтаехме за бъдеще, което никога не дойде. Спомних си как една вечер, когато бяхме на кино, той ми каза, че ще замине за София да учи. Обеща, че ще ми пише, че ще се върне. Но писмата му спряха, а аз чух от приятелка, че има друга. Сърцето ми се разби на парчета, а майка ми само повтаряше: „Ще го преживееш, Елена. Всички преживяваме първата любов.“

– Просто… исках да видя дали още боли – признах, без да го поглеждам. – Понякога си мисля, че ако бях останала, всичко щеше да е различно.

Той въздъхна тежко. – И аз си го мисля. Но животът… – замълча. – Животът ни поднася неща, които не разбираме. Аз… направих много грешки, Елена.

– Всички правим – казах, но в гласа ми прозвуча горчивина. – Но някои белези остават завинаги.

Седнах до него на пейката. За миг мълчахме, заслушани в далечния звън на училищния звънец. Спомних си как веднъж, след като се скарахме, той ми донесе букет диви цветя и ми каза: „Без теб всичко е сиво.“ Тогава му простих. Но когато разбрах, че е бил с друга, не можах да му простя. Майка ми беше болна, баща ми работеше в чужбина, а аз се чувствах сама и изоставена. Стефан беше единствената ми опора. И когато той си тръгна, светът ми се срина.

– Знаеш ли, Елена, – започна той тихо, – понякога си мисля, че ако не бях толкова страхлив, ако бях останал… Може би щяхме да имаме семейство, деца…

– Може би – казах. – Но ти избра друг път. Аз също. Омъжих се, имам син, живея във Варна. Но никога не забравих как се чувствах тогава. Как се чувствах, когато разбрах, че си ме излъгал.

Той се наведе напред, скри лице в ръцете си. – Не исках да те нараня. Бях млад, глупав… Мислех, че мога да имам всичко. Но изгубих най-важното.

– А тя? – попитах. – Жената, заради която ме остави?

– Отиде си. Остави ме с две деца. Отгледах ги сам. После се ожених пак, но… никога не беше същото. – Погледна ме с очи, пълни със съжаление. – Понякога си мисля, че съдбата ни наказва за грешките, които правим млади.

– Не вярвам в наказанията – казах. – Вярвам, че сами си носим товара. Аз също направих грешки. Бях твърде горда, твърде наранена, за да ти простя. Може би ако бяхме говорили тогава…

– Може би – повтори той. – Но вече е късно.

– Никога не е късно да си простим – казах тихо. – Поне на себе си.

В този момент внучката му изтича от училището, хвърли се на врата му и той се усмихна – истински, топло. Видях в очите му същата нежност, която някога беше само за мен. Усетих как една тежест се вдига от гърдите ми. Може би наистина беше време да пусна миналото.

Когато се прибрах при Мария, тя ме погледна изпитателно. – Видя ли го?

– Видях го – отвърнах. – И си простихме. Или поне започнахме.

Тази вечер, докато гледах светлините на града от прозореца, си мислех: Колко ли хора носят в себе си стари рани, които никога не са имали смелостта да излекуват? Дали някога наистина можем да простим – на другите и на себе си? Какво бихте направили вие, ако срещнете човека, който някога ви е разбил сърцето?