Завръщането ми в нашия общ апартамент разби семейството на Лия

– Не можеш просто така да се върнеш! – гласът на Лия трепереше, докато стоеше на прага на хола, ръцете ѝ бяха скръстени, а очите ѝ – пълни с укор.

Стоях с куфара си в ръка, мокра от дъжда, и се чудех дали да се обърна и да си тръгна. Но къде? След като загубих работата си в София, а хазяйката ми даде срок да напусна, този апартамент беше единственото място, което можех да нарека дом. Беше и моят дом, поне на хартия – половината беше моя, макар че Лия и мъжът ѝ, Димитър, живееха тук от две години.

– Лия, нямам къде да отида. Моля те… – прошепнах, опитвайки се да не се разплача.

Тя въздъхна тежко и се обърна към Димитър, който мълчаливо наблюдаваше сцената от кухнята. Той не каза нищо – само кимна леко, сякаш прие неизбежното.

Първите дни бяха напрегнати. Лия се държеше студено, почти не говореше с мен. Димитър беше учтив, но дистанциран. Вечерите бяха най-тежки – чувах ги как шепнат в спалнята си, а понякога и как се карат. Чувствах се като натрапник в собствения си дом.

Една вечер, докато миех чиниите, Димитър влезе в кухнята.

– Не е твоя вината – каза тихо. – Просто… нещата между нас с Лия не са същите отдавна.

Погледнах го изненадано. – Моля те, не ме въвличай в това…

– Не те въвличам – усмихна се тъжно той. – Просто искам да знаеш.

На следващата сутрин Лия ме чакаше на масата с чаша кафе пред себе си.

– Ако не беше дошла… – започна тя, а гласът ѝ беше пълен с болка и гняв. – Може би щяхме да оправим нещата. Може би…

– Лия, аз нямам вина за вашите проблеми! – прекъснах я. – Това е и моят дом!

Тя стана рязко и излезе от стаята. От този момент нататък отношенията ни станаха още по-студени.

Седмица по-късно Димитър ми каза, че подава молба за развод. Лия избухна в сълзи и крясъци. Обвиняваше мен за всичко – че съм разбила семейството ѝ, че съм го изкушила, че съм се намесила там, където не ми е работа.

– Ти винаги си искала това! – крещеше тя една вечер, когато останахме сами. – Завиждаше ми заради него! Защо не можеш просто да си тръгнеш?

– Не е вярно! – отвърнах през сълзи. – Никога не съм искала това! Просто нямах избор…

Дните минаваха в напрежение и тишина. Димитър започна да отсъства все по-често. Лия се затвори в себе си и почти не излизаше от стаята си. Аз се чувствах като призрак между стените на апартамента.

Една вечер чух как Лия говори по телефона с майка си:

– Ако тя не беше дошла… всичко щеше да е наред… Да, мамо… Тя винаги е била по-обичана…

Тези думи ме удариха като шамар. Спомних си детството ни – как винаги съм била „по-отговорната“, „по-силната“, а Лия – „по-красивата“, „по-нежната“. Винаги сме били сравнявани една с друга.

В следващите дни започнах да търся работа и ново жилище. Не можех повече да издържам тази атмосфера. Но вътре в мен остана болката от обвиненията на сестра ми.

Когато дойде денят на развода им, Лия не пожела да ме погледне. Излезе от апартамента с куфар в ръка и затръшна вратата след себе си.

Останах сама сред тишината на празния апартамент. Чудех се дали някога ще ми прости. Дали някога ще разбере, че не аз съм виновна за разбитото ѝ семейство.

Понякога се питам: ако съдбата ме беше отвела другаде, щеше ли Лия да бъде щастлива? Или просто щеше да намери друг виновник за своето нещастие?

А вие как мислите? Наистина ли човек може да бъде виновен за чуждото нещастие само защото е оцелял?