Зелено от завист: Моят сблъсък с бащината пристрастност на сватбата на сестра ми

„Ти винаги си била по-отговорната, Мария. Затова и не се тревожа за теб, знам, че ще се справиш сама.“ Гласът на баща ми – всъщност втория ми баща, Георги – отекваше в главата ми, докато стоях в кухнята на майка ми и гледах как той прегръща сестра ми Елица. Беше денят преди сватбата ѝ, а къщата гъмжеше от роднини, приятели и шумни приготовления. Всички се въртяха около булката, а аз се чувствах като сянка в собствения си дом.

„Тате, можеш ли да ми помогнеш с воала? Не мога да го закрепя сама!“, извика Елица от спалнята. Георги веднага остави чашата си с кафе и се втурна при нея, сякаш само тя съществуваше. Майка ми ме погледна с онзи поглед – смесица от съжаление и безпомощност. Знаеше какво чувствам, но никога не намираше думите да го изрази.

Когато бях малка, вярвах, че Георги е моят истински баща. Наричах го „татко“ с онази детска наивност, която не познава граници. Истината научих случайно – чух майка ми да говори по телефона с леля Снежана: „Мария още не знае, че баща ѝ я изостави… Георги я прие като своя.“ Тогава бях на дванайсет. Спомням си как стоях зад вратата и се чудех дали това променя нещо. Не посмях да попитам. Обичах го така или иначе.

С годините обаче започнах да усещам разликата. Георги винаги беше по-мек с Елица – купуваше ѝ нови дрехи, водеше я на кино, а мен оставяше вкъщи „да си напиша домашните“. Когато тя получи първата си двойка по математика, той ѝ купи сладолед и каза: „Не се притеснявай, ще наваксаш.“ А когато аз закъснях веднъж за вечеря, получих лекция за отговорността и дисциплината.

Сега, на прага на трийсетте, уж трябваше да съм над тези неща. Но когато видях как Георги държи ръката на Елица и ѝ обещава: „Ще бъда до теб във всеки момент утре“, почувствах как нещо се къса в мен.

Вечерта преди сватбата всички се събраха около масата. Майка ми сервираше мусака, а Георги разказваше забавни истории от детството на Елица. „Помниш ли как веднъж падна от колелото и аз те носих на ръце до вкъщи?“, засмя се той. Всички се смяха. Аз си спомних как веднъж си ударих коляното на училищния двор и сама превързах раната.

След вечерята излязох на терасата да подишам въздух. Чух стъпки зад себе си – беше майка ми.

– Знам, че ти е тежко – прошепна тя. – Но Георги те обича по свой начин.

– По свой начин? – гласът ми трепереше. – Защо винаги трябва да съм силната? Защо никога не съм била неговото момиче?

Майка ми замълча. Прегърна ме, но прегръдката ѝ беше като лепенка върху стара рана – не лекуваше болката, само я прикриваше.

На следващия ден всичко беше като в сън. Елица сияеше в бялата си рокля, а Георги я водеше към олтара с гордост в очите. Аз стоях отстрани като шаферка и стисках букетчето си толкова силно, че почти го счупих.

След церемонията всички се снимаха – семейни снимки, приятели, роднини. Когато дойде редът за снимка с бащата и двете дъщери, Георги прегърна Елица през рамо, а мен едва докосна по гърба. Усмихнах се за снимката, но отвътре крещях.

На вечерята седях до братовчедка ми Деси, която прошепна:

– Мария, защо изглеждаш толкова тъжна? Това е празник!

– Понякога празниците само подчертават какво ни липсва – отвърнах аз.

Когато дойде време за тостове, Георги стана и каза:

– Елица винаги е била светлината в живота ми. Гордея се с нея повече от всичко.

Сълзите напълниха очите ми. Не можех повече да стоя там. Излязох навън и седнах на стълбите пред ресторанта.

След малко Георги дойде при мен.

– Мария… – започна той несигурно. – Знам, че понякога изглежда сякаш предпочитам Елица… Просто тя винаги е имала нужда от повече подкрепа.

– А аз? Аз нямах ли нужда? – попитах тихо.

Той замълча дълго.

– Може би сгреших. Може би съм бил несправедлив към теб… Но ти винаги си била силната. Мислех, че не ти трябва толкова внимание.

– Всички имаме нужда да сме нечие момиче понякога – казах аз и усетих как сълзите потичат по бузите ми.

Георги ме прегърна неловко. За първи път от години почувствах топлина в тази прегръдка.

Сега седя у дома и гледам снимките от сватбата. Усмивките са там, но зад тях има толкова неизказани думи и чувства. Чудя се: Колко често родителите ни мислят, че силните деца не страдат? И дали някога ще спрат да ни сравняват?

А вие? Били ли сте някога „силното дете“, което всички забравят да обичат по-силно?