Зет ми – бунтарят, който разрушава семейството ми
– Не мога да повярвам, че пак го направи! – изкрещях, когато дъщеря ми Яна се прибра с подпухнали очи и треперещи ръце. Беше почти полунощ, а Петър – зет ми, отново не беше с нея. Вече знаех какво ще чуя, но все пак попитах:
– Какво стана този път?
Яна седна на ръба на дивана, стиснала чантата си като спасителен пояс.
– Уволниха го. Пак. Този път заради някакъв спор с шефа за заплатите на колегите му. Казал му бил, че е „експлоататор“ и че ще го съди.
В този момент усетих как гневът ми се смесва с отчаяние. Петър беше такъв още от първия ден, в който го срещнахме – висок, с остър поглед и още по-остър език. Харесваше се на Яна, защото бил „честен“ и „борец за справедливост“. Но никой не й каза, че борците за справедливост често оставят след себе си само руини.
Петър сменяше работа след работа. Миналата година беше охранител в една банка – изкара два месеца, докато не се скара с управителя заради това, че не давали достатъчно почивки. После стана шофьор на камион – уволниха го след скандал с диспечера заради „нечестно разпределение на курсовете“. След това работи в склад – там пък се сбиха с колега заради някакви стари кашони. И така нататък…
– Мамо, не знам какво да правя вече – прошепна Яна. – Той не е лош човек, просто… не може да търпи неправда.
– А ти можеш ли да търпиш този живот? – попитах я аз. – Виж се! Всяка вечер плачеш, детето ти расте в страх…
В този момент вратата се отвори с трясък. Петър влезе, лицето му червено от яд.
– Всички са мишки! Никой няма смелост да каже истината! Само аз имам топки да се изправя срещу шефа!
– И какво спечели? – не издържах аз. – Още една безработица? Още един месец без пари?
– Пари ще намерим! Честта е по-важна!
Яна се сви още повече. Малката Мила надникна от стаята си със сълзи в очите.
– Тате, пак ли ще си търсиш нова работа?
Петър я погледна и за миг омекна.
– Ще намеря, мило. За нас тримата.
Но аз знаех истината – след всяка негова „битка“ ставаше все по-трудно да си намери работа. В малкия ни град всички вече го познаваха. Никой не искаше да си има работа с него.
На следващия ден Яна отиде на работа – тя беше медицинска сестра в болницата и носеше цялата тежест на семейството на гърба си. Аз гледах Мила през деня и се опитвах да й обясня защо татко й пак е вкъщи.
– Той е герой ли е, бабо? – попита ме веднъж тя.
Замълчах. Как да й обясня, че понякога героите са най-голямото наказание?
Вечерта седнахме на масата. Петър мълчеше, гледаше телевизора без да вижда нищо. Яна се опитваше да запази спокойствие.
– Петре, трябва да говорим сериозно – започнах аз. – Не може така повече. Яна не издържа, Мила страда…
Той ме прекъсна:
– Вие всички сте овце! Само знаете да мълчите и да търпите! Аз няма да позволя никой да ме тъпче!
– А ние какво сме ти направили? – извика Яна през сълзи. – Защо трябва винаги да страдаме заради твоите битки?
Петър стана рязко и излезе навън. Останахме трите жени сами, всяка потънала в собствената си болка.
Седмица по-късно дойде новината: Петър бил забелязан да крещи на касиерката в магазина, защото не му върнала 1 стотинка ресто. Стигнало се до полиция…
Вечерта Яна се прибра със смачкано лице.
– Мамо… мисля да го напусна. Не мога повече така. Мила има нужда от спокойствие…
Прегърнах я силно. Знаех, че това решение ще я разкъса отвътре, но понякога любовта не стига.
Петър се върна късно през нощта. Беше тих, почти смирен.
– Мария… аз… май всичко обърках, нали?
Погледнах го дълго. Виждах в очите му болка, но и някакво детинско упорство.
– Не знам дали си объркал всичко, Петре. Но знам, че понякога борбата за справедливост струва твърде скъпо.
Сега седя сама в кухнята и се чудя: Кога желанието за справедливост преминава границата и започва да руши всичко около нас? Дали някога ще намерим мир в това семейство или сме обречени да живеем във вечен хаос?