Зет ми мислеше, че семейният бизнес е безплатен обяд: История за доверие, разочарование и прошка

– Не разбирам защо трябва да работя като всички останали! – гласът на Петър отекна в малката ни кухня, докато дъщеря ми Виктория стоеше между нас, с очи пълни със сълзи.

Беше късен следобед, а слънцето хвърляше дълги сенки по плочките. Съпругът ми Иван мълчеше, стиснал чаша кафе, а аз усещах как гневът ми се надига. Семейният ни бизнес – малка пекарна в центъра на Пловдив – беше нашият живот. Сутрините започваха в 4:30, тестото се месеше на ръка, а клиентите ни познаваха по име. Всичко това беше изградено с труд и лишения.

Петър, новият ни зет, се появи в живота ни като буря. Виктория го обичаше до полуда – виждах това в очите ѝ. След сватбата тя настоя да го включим в бизнеса. „Ще помага, мамо, той има идеи!“ – убеждаваше ме тя. Аз се съгласих, макар сърцето ми да беше неспокойно.

Още първите дни Петър закъсняваше. Докато всички вече бяхме изцапани с брашно и потни от работа, той пристигаше с чаша кафе от близкото заведение и слушалки в ушите. „Трябва да се науча първо как работи всичко“, оправдаваше се той. Но седмиците минаваха, а той не научаваше нищо.

Един ден го чух да говори по телефона:
– Не, бе, тука е лесно. Те всичко са направили, аз само гледам да не ми досаждат много… – смях се чу от слушалката.

Сърцето ми се сви. Това ли беше човекът, на когото поверихме дъщеря си? Вечерта казах на Иван:
– Не мога повече така. Той не уважава труда ни.
– Дай му още време – отвърна ми Иван уморено. – Може би ще се промени.

Но не се промени. Започна да се оплаква на Виктория, че сме „строги“, че „очакваме твърде много“ от него. Тя идваше при мен със сълзи:
– Мамо, защо не го приемате? Той се чувства изолиран.
– Защото не работи! – избухнах аз. – Защото мисли, че всичко му е наготово!

Скоро напрежението стана нетърпимо. Работниците започнаха да шушукат зад гърба му. Един ден Марин, нашият най-стар майстор, дойде при мен:
– Госпожа Мария, ако той ще взима заплата като нас, а не работи, аз си тръгвам.

Тогава разбрах – трябваше да избера между справедливостта към хората си и мира в семейството. Събрахме се вечерта вкъщи. Виктория беше пребледняла.

– Петре – започнах аз тихо, – тук всички работят еднакво. Ако не си готов да станеш част от това семейство и този труд, ще трябва да напуснеш бизнеса.

Той ме изгледа с обида:
– Значи ме гоните? Само защото не искам да ставам в 4 сутринта?
– Не те гоним – намеси се Иван спокойно. – Даваме ти избор.

Виктория избухна в плач:
– Моля ви, не го карайте да избира! Мамо, татко… той просто е различен!

В този момент усетих как сърцето ми се къса. Не исках да губя дъщеря си заради принципите си. Но не можех и да предам хората си.

Петър напусна бизнеса след тази вечер. Виктория остана с нас, но отношенията ни бяха студени месеци наред. Всяка сутрин гледах празното място до нея на закуска и се питах дали направих правилното нещо.

Един ден тя дойде при мен в пекарната. Очите ѝ бяха уморени.
– Мамо… Петър си намери работа другаде. Извинявам се за всичко… Просто исках да сте едно семейство.
Прегърнах я силно:
– И аз го исках, миличка. Но семейството значи и уважение към труда на другия.

С времето раните заздравяха. Петър вече не беше част от бизнеса ни, но остана част от живота ни – макар и по-далечен. Виктория започна сама да идва по-често в пекарната, помагаше с усмивка и носеше мирис на прясно изпечен хляб у дома.

Понякога вечер сядам сама на масата и си мисля: Дали можех да постъпя по-меко? Или понякога границите са единственият начин да спасиш това, което обичаш?

Какво бихте направили вие на мое място? Щяхте ли да простите или щяхте да защитите труда си на всяка цена?