Зетят ми мислеше, че животът му е уреден, защото имаме собствен бизнес – но не очакваше, че ще трябва да работи

– Мамо, пак ли ще говорим за работа? – гласът на дъщеря ми Виктория трепереше от раздразнение, докато седяхме около масата в неделната вечер. Мартин, нейният съпруг от година, се усмихваше самодоволно и въртеше чашата с вино между пръстите си. Беше ясно, че не му се нрави темата, но още по-ясно беше, че не разбира защо изобщо трябва да работи в нашия семеен бизнес.

Преди десет години с мъжа ми Георги започнахме малък онлайн магазин за дрехи. Тогава никой не вярваше, че ще успеем. Работехме денонощно – аз опаковах поръчките, Георги караше стоката до куриерите, а вечер брояхме стотинките и се чудехме дали ще има достатъчно за наема. Когато дойде пандемията, всичко се промени. Хората започнаха да пазаруват онлайн и бизнесът ни тръгна нагоре. За първи път от години можехме да си позволим почивка на море и нова пералня.

Виктория завърши икономика в София и се запозна с Мартин – симпатичен, но малко разглезен младеж от Пловдив. Ожениха се миналата година. Още от началото Мартин сякаш очакваше, че щом сме „бизнесмени“, животът му ще бъде уреден. Преместиха се при нас в къщата в Банкя, а той започна да работи „уж“ в магазина – по няколко часа на ден, основно пред компютъра, като по-скоро си цъкаше телефона.

– Мартине, утре трябва да помогнеш с инвентара – казах му една вечер. – Имаме нова доставка и трябва всичко да се провери и подреди.

Той въздъхна тежко:
– Ама аз не съм свикнал с такава работа… Не може ли някой друг да го направи? Аз мога да измисля рекламна кампания или нещо по-интересно.

Погледнах го право в очите:
– Всички тук работим това, което трябва. Не сме наемали никого отвън. Ако искаш да си част от семейството ни, ще трябва да се включиш истински.

Виктория се намеси:
– Мамо, остави го! Той е умен, може да помогне с маркетинга. Защо трябва да мъкне кашони?

Георги се намръщи:
– Когато ние започвахме, никой не ни питаше какво ни е интересно. Ако не работиш здраво, няма какво да ядеш.

Така започнаха скандалите. Мартин все по-често закъсняваше за работа или изобщо не идваше. Виктория го защитаваше пред нас, а аз усещах как семейството ни се разпада на две лагери. Една вечер чух как двамата се карат в стаята си:

– Не мога повече! – извика Виктория. – Родителите ми очакват от теб да бъдеш като тях! Но ти не си такъв!
– А ти какво искаш? Да стана хамалин? Аз съм завършил университет! – отвърна Мартин.

Сърцето ми се сви. Спомних си моите родители – как баща ми ме караше да помагам в градината още от малка. Никога не съм се оплаквала. Знаех, че трудът е част от живота.

Една сутрин Георги не издържа:
– Мартине, ако не искаш да работиш с нас както всички останали, ще трябва да си намериш друга работа или друго място за живеене.

Мартин избухна:
– Значи всичко е било лъжа! Мислех, че сте модерни хора! А вие сте като старите комунисти – само работа и дисциплина!

Виктория плачеше. Аз стоях между тях и не знаех кого да подкрепя. Обичах дъщеря си, но знаех, че ако позволим на Мартин да мързелува, ще съсипем всичко, което сме градили с Георги.

Дните минаваха в напрежение. Мартин започна да отсъства все по-често. Един ден Виктория ми каза:
– Мамо, мисля да се изнесем под наем. Не мога повече така.

Сълзите напълниха очите ми:
– Дете мое, ние го правим за теб. Искаме да знаете какво струва животът.
– Знам… Но понякога имам чувството, че никога няма да ви угодя.

Те се изнесоха след месец. Магазинът остана празен без Виктория. Мартин си намери работа в офис – нещо с компютри и социални мрежи. Чувам ги рядко. Понякога Виктория идва сама на гости и ми носи домашен кекс.

Сега седя сама в склада и подреждам новата стока. Чудя се: сгреших ли някъде? Трябваше ли да бъда по-мека? Или просто младите вече не знаят какво е истински труд?

Кажете ми: къде е границата между подкрепата и разглезването? Как бихте постъпили вие?