Зетят ми взе любимата внучка: Дали оставих твърде малко пари за лакомства?

— Мамо, пак ли си купила само кисело мляко и ябълки за Мария? — гласът на дъщеря ми Елена трепереше от раздразнение, докато стоеше на прага на малката ми кухня. В ръцете ѝ беше раницата на внучката ми, а очите ѝ хвърляха светкавици.

Сърцето ми се сви. Бях свикнала да живея скромно — цял живот съм работила на полето, отгледах три деца с две ръце и много пот. В нашето село край Пловдив никой не се е оплаквал, че няма шоколад или чипс. Ядяхме каквото има, радвахме се на малкото и се обичахме безрезервно.

— Елена, знаеш, че Мария има чувствителен стомах — опитах се да обясня, — а и парите не стигат за лакомства всеки ден. По-добре е да яде нещо здравословно.

Тя въздъхна тежко и се обърна към мъжа си, Петър, който стоеше до вратата с кръстосани ръце. — Виждаш ли? Казах ти, че майка ми не разбира. Всички деца носят вафли и сокчета в училище, само нашата Мария ходи с бурканче кисело мляко!

Петър не каза нищо, но погледът му беше студен. Усетих как между нас се издига стена — невидима, но непреодолима. Внучката ми Мария стоеше до мен, стискайки ръката ми. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Бабо, аз обичам ябълките ти… — прошепна тя.

Стиснах я по-силно. — И аз те обичам, слънчице.

Но Елена вече беше решила. — Петре, взимаме Мария у дома. Ще я гледаме сами. Не мога повече да споря за елементарни неща.

Сякаш някой издърпа килима изпод краката ми. Мария се разплака, а аз останах без думи. Вратата се затвори с трясък след тях. Кухнята ми опустя — останаха само бурканите със зимнина по рафтовете и тишината, която ме задушаваше.

Седнах на стола и зарових лице в ръцете си. Спомних си как преди години, когато Елена беше малка, пак нямах пари за лакомства. Вместо това ѝ правех компоти от праскови и домашни сладкиши от брашно и захар. Тя винаги казваше: „Бабо, най-вкусното е при теб.“

Сега времената са други. Всички деца имат телефони, таблети и купуват закуски от лавката. Аз не мога да си позволя такива разточителства — пенсията ми стига едва за сметки и храна. Оставям по някой лев за Мария, но знам, че не е достатъчно да ѝ купя всичко, което другите имат.

На следващия ден телефонът звънна. Беше Елена.

— Мамо, Мария не иска да яде нищо освен ябълки и кисело мляко. Плаче за теб. Какво си ѝ казала?

Гласът ѝ беше по-мек този път.

— Не съм ѝ казвала нищо лошо — отвърнах тихо. — Просто сме свикнали така… Тя обича простите неща.

— Петър настоява да я заведем на психолог — въздъхна Елена. — Казва, че я лишаваме от нормално детство.

Почувствах се като престъпник. Дали наистина съм сбъркала? Дали съм твърде старомодна? Или просто бедна?

Вечерта седнах до прозореца с чаша чай и гледах как луната осветява двора ми. Спомних си как преди години баща ми ме учеше да ценя труда и простотата в живота. „Не парите правят човека щастлив, а любовта“, казваше той.

Но днес любовта не стига. Днес трябва да купуваш щастие в лъскави опаковки.

След седмица Елена дойде сама.

— Мамо… — започна тя колебливо. — Мария не е същата без теб. Може ли да я вземеш за уикенда?

Очите ми се напълниха със сълзи от радост и тъга едновременно.

— Разбира се! Ще ѝ направя любимата баница.

Когато Мария пристигна, ме прегърна силно и не ме пусна дълго време.

— Бабо, тук е най-хубаво! — извика тя.

Сготвихме заедно баница, после излязохме в градината да берем ягоди. Говорихме си за всичко — за училище, за приятелките ѝ, за мечтите ѝ.

Вечерта Елена дойде да я вземе. Видя усмивката на Мария и се просълзи.

— Мамо… може би аз греша понякога. Просто искам най-доброто за детето си.

Прегърнах я силно.

— И аз искам най-доброто за всички ви. Но понякога най-доброто е просто да сме заедно.

Петър все още беше резервиран към мен. Не говорим много, но виждам как гледа Мария, когато тя разказва колко хубаво е било при баба.

Сега всяка седмица Мария идва при мен. Понякога ѝ купувам вафла от магазина в селото — спестявам от хляба или от тока. Но най-често ѝ давам ябълка от градината и я прегръщам силно.

Понякога се питам: Дали любовта ми е достатъчна? Или днешният свят изисква повече от това? Какво мислите вие – сбърках ли някъде или просто времената са други?