Живот назаем: Историята на една българска майка, която забрави себе си

– Мамо, пак ли ще ми звъниш по десет пъти на ден? – гласът на сина ми, Иван, прозвуча раздразнено в слушалката. Стоях до прозореца на малката кухня в панелката ни в Люлин и гледах как дъждът се стича по стъклото. Сърцето ми се сви – не исках да го притеснявам, просто исках да чуя гласа му.

– Извинявай, Иване, просто… исках да попитам дали си вечерял. И дали децата са добре.

– Всички сме добре. Не се тревожи толкова. Имам работа, ще ти звънна по-късно.

Телефонът изписука и останах сама с тишината. Погледнах снимката на стената – Иван като малък, усмихнат, с разрошена коса и кални колене. Тогава бях млада, пълна с мечти. Мечтаех да стана учителка по литература, да пиша стихове, да пътувам до морето всяко лято. Но животът ме завъртя в друга посока.

Омъжих се за Петър, когато бях на двадесет и две. Той беше добър човек, но работеше много и рядко беше вкъщи. Всичко падаше върху мен – готвене, чистене, грижи за Иван. Петър почина млад от инфаркт, а аз останах сама с детето. Тогава си казах: „Ще дам всичко за сина си. Той е моят смисъл.“

Годините минаваха в работа – първо във фабриката за обувки, после като чистачка в училище. Вечер готвех любимите му кюфтета и му четях приказки. Когато порасна и замина да учи в Софийския университет, плаках цяла нощ от радост и страх. После се ожени за Марияна – хубаво момиче от Пловдив. Родиха им се две деца – моите внуци, Николай и Деси.

Всяка събота пътувах с автобус до тях – носех буркани с лютеница, компоти и домашни сладкиши. Помагах с децата, чистех, перях. Марияна често ми казваше:

– Мария, не е нужно да правиш всичко това. Почини си малко.

Но аз не можех да спра. Ако не съм полезна, кой съм аз?

С годините Иван започна да се отдръпва. Все по-рядко ми звънеше. Внуците растяха и вече не им беше интересно да слушат моите приказки за баба Яга или за времето на соца. Един ден Деси ми каза:

– Бабо, ти защо никога не ходиш никъде? Всички баби пътуват или имат приятелки.

Замълчах. Не знаех какво да отговоря. Приятелките ми отдавна се бяха пръснали – някои починаха, други заминаха при децата си в чужбина. Аз останах тук – в стария апартамент, сред спомените.

Една вечер седнах пред огледалото и видях непозната жена – със сребърни коси и уморени очи. Запитах се: „Кога за последно направих нещо само за себе си?“ Не помнех.

На следващия ден реших да изляза навън – без причина, без цел. Отидох до близкия парк. Седнах на пейка до една възрастна жена.

– Здравейте – казах плахо.

– Здравейте! Аз съм Пенка – усмихна се тя топло.

Заприказвахме се. Оказа се, че и тя е сама – децата ѝ са в Германия. Разказа ми за младостта си, за танците в читалището, за първата си любов.

– А ти какво обичаш да правиш? – попита ме тя.

Замислих се дълго.

– Не знам… Май съм забравила.

Пенка ме покани на среща на пенсионерския клуб в квартала. Отидох от любопитство. Там хората пееха стари градски песни, разказваха вицове, играеха шах и табла. За първи път от години се почувствах жива.

Започнах да ходя редовно. Научих се да плета терлици и даже написах няколко стихотворения – нещо, което винаги съм искала да правя като млада.

Един ден Иван ми се обади:

– Мамо, защо не си вкъщи? Опитвам се да те намеря цял ден!

– Бях на клуб – отвърнах спокойно.

– На какво?

– На пенсионерския клуб. Пея в хор и уча испански танци.

Настъпи тишина.

– Мамо… добре ли си?

– За първи път от години се чувствам добре.

Иван не каза нищо повече. След няколко дни дойде на гости с Марияна и децата. Гледаха ме учудено – сякаш виждат нов човек.

– Бабо, ти си различна! – възкликна Николай.

– Може би най-накрая започнах да живея за себе си – усмихнах се аз.

Вечерта останах сама на балкона и гледах светлините на града. Сълзи пареха очите ми – от радост и тъга едновременно. Толкова години живях назаем – за другите, за семейството… А сега? Дали не е твърде късно да сбъдна мечтите си?

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли да избера себе си пред всички останали? Или майчината любов винаги ще бъде по-силна от личните ни желания?

А вие как мислите? Може ли една българска майка някога да живее само за себе си?