Живот в сянката на един тиранин – Историята на една българска снаха

– Мария, пак ли си забравила да изчистиш коридора? – гласът на свекъра ми, Стоян, пронизваше въздуха като остър нож. Стоях в кухнята с треперещи ръце, а съпругът ми Петър мълчаливо гледаше в пода. Беше вторник сутрин, а аз вече усещах как денят ми се разпада на парчета.

Преди две години, когато Петър загуби работата си в завода, нямаше друг избор освен да се върнем в родната му къща в едно малко село край Пловдив. Свекърът ми беше вдовец, стар, но с желязна ръка държеше всичко под контрол. Още първата вечер разбрах, че тук няма място за моите мечти или спокойствие.

– В тази къща всичко става по моите правила! – обяви той на вечеря, докато разливаше ракия в чашите. – Който не слуша, си тръгва!

Петър ме хвана за ръката под масата. Усетих как пръстите му леко треперят. Знаех, че и той се страхува. Но какво можехме да направим? Пари нямахме, работа – още по-малко. Останахме.

Скоро разбрах какво значи да живееш под един покрив с човек като Стоян. Всяка сутрин той обикаляше стаите и проверяваше дали всичко е на мястото си. Ако намереше прашинка, започваше да крещи. Ако забравех да купя хляб или мляко, ме наричаше „мързелива селянка“. Петър се опитваше да ме защити понякога, но тогава гневът на баща му се обръщаше срещу него.

– Защо не си намериш работа като мъжете? – крещеше Стоян. – Или ще живееш на гърба на жена си?

Петър се затваряше в стаята ни и мълчеше с часове. Аз оставах сама срещу бурята.

С времето започнах да се чувствам като призрак в собствения си живот. Не смеех да поканя приятелки на гости – „тук не е хотел“, казваше свекърът ми. Не можех да говоря по телефона повече от пет минути – „ще изгориш сметката!“. Дори когато майка ми се разболя и исках да я посетя в града, Стоян ме гледаше с ледени очи:

– Кой ще чисти тук, докато те няма? Да не мислиш, че си на почивка?

Понякога нощем плачех тихо, за да не събудя Петър. Чудех се как стигнах дотук. Бях завършила педагогика, мечтаех за собствен дом и деца. А сега бях пленница в чужда къща.

Един ден всичко се промени. Беше неделя следобед, когато Стоян влезе в стаята ни без да почука и започна да рови из вещите ни.

– Какво правиш?! – извиках аз.

– Търся си документите! – изкрещя той. – Тази къща е моя! Вие сте тук само докато аз позволя!

Петър скочи от леглото:
– Татко, стига вече! Не можеш да ни третираш така!

Стоян го изгледа с презрение:
– Ако не ви харесва – вън!

Тогава за първи път видях сълзи в очите на мъжа ми. Сърцето ми се сви от болка и гняв. В този момент разбрах: ако не направя нещо, ще изгубя себе си завинаги.

На следващия ден отидох до селския магазин и попитах дали търсят продавачка. Жената зад щанда ме изгледа изненадано:
– Ти ли? Ами… може би за няколко часа седмично.

Върнах се вкъщи с надежда. Когато казах на Петър, той ме прегърна силно:
– Ще успеем, Мария! Ще намерим начин!

Но когато Стоян разбра, избухна:
– Няма да работиш никъде! Твоята работа е тук!

Този път не отстъпих:
– Не съм ваша слугиня! Имам право на живот!

Стоян ме удари по бузата. За миг времето спря. Петър скочи между нас:
– Ако още веднъж я докоснеш, тръгваме веднага!

Вечерта събрахме малкото си вещи и напуснахме къщата. Спахме у една приятелка на Петър в града. Беше страшно и несигурно, но за първи път от години дишах свободно.

Днес работя в магазина на половин работен ден и уча за детска учителка вечерно време. Петър намери работа като шофьор. Наехме малка гарсониера под наем. Не е лесно – често парите не стигат, а страховете от миналото още ме преследват.

Но вече знам: никой няма право да ме държи в плен на страха и унижението. Всеки има право на достойнство и глас.

Колко още жени живеят днес в сянката на такива тирани? Кога ще намерим сили да кажем „стига“ и да потърсим свободата си?