Живот в сянката на тиранина – Изповедта на една снаха от Пловдив

„Млъкни, Мария! В този дом аз казвам какво ще става!“ – гласът на свекъра ми, Иван, отекна като гръм в малката кухня. Стоях с ръце, стиснати около чашата с чай, а погледът ми се впи в изтърканата покривка. Мъжът ми, Петър, седеше до мен, но очите му бяха забити в пода. Още един ден, още една вечер, в която думите ми нямаха значение.

Преди три години, когато загубихме работата си и апартамента ни в Кючук Париж, нямахме друг избор освен да се върнем при родителите на Петър. Свекърва ми беше починала преди години, а Иван беше останал сам – човек с тежък характер и още по-тежка ръка. „Тук ще сте на сигурно“, каза той тогава. Но сигурността бързо се превърна в капан.

Още от първия ден разбрах, че тук няма място за мен. Всичко беше подредено по неговите правила – кога ще се яде, какво ще се гледа по телевизията, кога ще се чисти. „Жената трябва да знае мястото си“, повтаряше Иван всеки път, когато се осмелявах да предложа нещо различно. Петър мълчеше. Виждах страха и срама в очите му, но той не смееше да се изправи срещу баща си.

Вечерите бяха най-тежки. Сядахме на масата тримата – аз, Петър и Иван. Ако супата не беше достатъчно топла или салатата не беше нарязана както трябва, Иван започваше да ръмжи: „Каква снаха си ти? Майка ти не те ли е научила на нищо?“ Понякога хвърляше лъжицата на пода. Аз събирах парчетата от достойнството си заедно с трохите от масата.

Съседите ни гледаха със съжаление. „Горката Мария“, шепнеха жените пред блока. „Свекърът ѝ е страшен човек.“ Но никой не посмя да ми подаде ръка. В България така е прието – семейните проблеми се решават вътре в дома. А аз се задушавах.

Една вечер, когато Иван пак ме обвини, че съм изхарчила много пари за храна („Какво си купила пак? Салам? Тук ще ядем само леща!“), не издържах:
– Не мога повече така! – извиках през сълзи. – Не съм ви слугиня!
Петър ме хвана за ръката под масата и прошепна: „Моля те, не започвай…“
– Ти ще мълчиш! – кресна Иван на него. – Докато си под моя покрив, ще слушаш!

Тази нощ не спах. Слушах как часовникът тиктака в тъмното и мислех за майка ми в Стара Загора – как винаги ми казваше да бъда силна жена. А аз? Аз бях станала сянка на себе си.

Дните минаваха в рутина: работа на две места (почиствах офиси сутрин и помагах в една сладкарница следобед), после вкъщи – готвене, чистене, търпене на обиди. Петър започна да се прибира все по-късно. Понякога го намирах на пейката пред блока с бутилка бира в ръка. „Не мога повече“, казваше той тихо. „Но къде ще отидем?“

Една неделя Иван донесе новината: „Ще продавам апартамента. Ще си купя къща на село. Вие ще си търсите квартира.“
Петър пребледня. Аз усетих странно облекчение. Може би това беше шансът ни да започнем наново.

Започнахме да търсим стая под наем. Пари нямахме почти никакви – всичко отиваше за сметки и храна. Една вечер седнахме двамата на кухненската маса:
– Петре, ако не направим нещо сега, цял живот ще живеем така – прошепнах аз.
– Знам… Страх ме е.
– И мен ме е страх. Но повече ме е страх да остана тук.

Наехме малка гарсониера в Тракия – стара, влажна, но наша. Преместихме се тайно една сутрин, докато Иван беше на пазара. Оставихме бележка: „Благодарим за всичко.“

Първите месеци бяха тежки – спяхме на матрак на пода, имахме само две чаши и една тенджера. Но всяка вечер заспивах с усмивка – никой не ми крещеше, никой не ме унижаваше.

Иван не ни потърси повече. Съседките продължиха да шушукат: „Мария избяга от свекъра си.“ Но вече не ме интересуваше какво говорят хората.

Днес работя като помощник-възпитателка в детска градина и уча задочно социални дейности във Великотърновския университет. Петър намери работа като техник и вече мечтаем за собствен дом.

Понякога вечер сядам до прозореца и си мисля: колко жени като мен още живеят в чужда сянка? Колко от нас се страхуват да кажат „стига“? А ти… би ли имал смелостта да излезеш от сянката?