Златото под пода: Историята на един обикновен българин и неочакваното съкровище

— Какво правиш пак долу, Георги? — гласът на жена ми, Мария, отекна през стълбището, докато аз с мръсни ръце държах чука и се опитвах да изкъртя последната плоча в мазето. Беше студено, миришеше на мухъл и спомени. — Остави го това мазе, няма да го оправиш сам! — настоя тя, но аз не можех да спра. Не знам защо, но нещо ме дърпаше към този ъгъл, където дядо ми винаги казваше да не пипам.

Вече месец се борех с ремонта. Къщата беше стара, наследство от баща ми, който почина миналата година. Всичко тук беше пропито с тежестта на миналото — снимки по стените, мирис на туршия и прашни книги. Но мазето… то беше друго. Там никой не слизаше освен мен.

Докато удрях с чука, изведнъж бетонът поддаде и се чу странен метален звук. Наведох се и започнах да рина с ръце. Пръстта беше влажна, лепнеше по пръстите ми. Изведнъж пръстите ми опряха в нещо твърдо — метална кутия, ръждясала, но тежка. Сърцето ми заби лудо.

— Мария! Ела веднага! — извиках, а тя слезе с недоверчив поглед.

— Какво си намерил пак? — попита тя, но когато видя кутията, очите ѝ се разшириха.

Отворихме я заедно. Вътре — златни монети и кюлчета, някои с печати от царско време. Не можех да повярвам. Преброихме ги — стотици монети, десетки кюлчета. По-късно експерт оцени всичко на над 140 милиона лева.

В този миг сякаш светът спря. Мария ме гледаше с уплаха и възторг едновременно.

— Това е… това е невъзможно! — прошепна тя.

— Какво ще правим сега? — попитах аз, а отговорът увисна между нас като тежък облак.

Първата нощ не спахме. Седяхме в кухнята, пиехме чай и мълчахме. В главата ми се въртяха хиляди мисли: откъде е това злато? На кого е било? Дали някой ще го потърси? Ами ако е прокълнато?

На сутринта Мария вече имаше планове: нова кола, екскурзии в чужбина, апартамент за дъщеря ни Ива в София. Аз обаче усещах страх. Знаех какво може да направи парите с хората.

— Трябва да го предадем на държавата — казах ѝ.

— Ти луд ли си? Това е нашият шанс! — изкрещя тя. — Цял живот сме се мъчили! Сега съдбата ни се усмихва!

Започнахме да се караме всеки ден. Ива разбра за златото и веднага поиска своя дял. Брат ми Петър също научи и дойде да „помогне“. Семейството ни се разпадна за седмица.

Скоро слухът плъзна из квартала. Съседите започнаха да ни гледат странно. Един ден на вратата почукаха двама непознати мъже в костюми.

— Господин Георгиев? — попита единият строго. — Има информация, че сте намерили ценности с историческа стойност. Ще трябва да дойдете с нас.

В полицията ме разпитваха с часове. Показах им всичко — документите за къщата, снимките на златото. Казаха ми, че според закона всичко над определена стойност принадлежи на държавата.

Когато се върнах у дома, Мария плачеше. Ива беше избягала при приятеля си. Петър ме нарече предател.

— Защо винаги трябва да си честен до болка? — крещеше Мария. — Защо не можеш просто да мислиш за нас?

Не знаех какво да ѝ отговоря. Стоях сам в мазето, гледах празната дупка под пода и се чудех дали златото не беше проклятие вместо благословия.

Минаха месеци. Държавата взе по-голямата част от съкровището. Оставиха ни малка сума като „награда“. Семейството ми вече не беше същото. Мария ме гледаше като враг, Ива почти не говореше с мен, а Петър изчезна от живота ни.

Понякога нощем слизам в мазето и сядам на студения под. Чувствам се по-беден от всякога, въпреки че за миг бях най-богатият човек в квартала.

Чудя се: ако можех да върна времето назад, бих ли отворил онази кутия? Или понякога е по-добре съкровищата да си останат скрити?

А вие как бихте постъпили? Богатството ли е истинското щастие или само изпитание за душата?