„Знам, че спасяваш света, но нека сестра ти нахрани децата си у тях“ – семейна драма в панелката на Люлин

— Пак ли? — изсъсках през зъби, докато гледах празния хладилник. Само светлина и студ, нищо друго. По плота — трохи от хляб и някаква изсъхнала коричка кашкавал. В този момент телефонът ми иззвъня.

— Емо, ще се прибереш ли навреме? — гласът на жена ми, Деси, беше напрегнат. — Мария пак беше тук с децата. Всичко изядоха. Не остана нищо за вечеря.

Стиснах зъби. Не беше първият път. Сестра ми Мария, с трите си деца, идваше почти всеки ден. Мъжът ѝ я беше оставил преди година, а тя работеше на две места, но парите все не стигаха. Идваше при нас уж „за малко“, а после хладилникът ни изглеждаше като след война.

— Деси, ще купя нещо на връщане — казах тихо, макар да знаех, че картата ми е почти празна.

— Не може така! — избухна тя. — И ние имаме деца! И нашите момчета са гладни! Докога ще ги храним всички? Ти си брат ѝ, но аз не съм длъжна да гледам чуждите деца!

Чужди деца… Тези думи ме удариха като шамар. Не бяха чужди. Бяха племенниците ми. Но Деси беше права — нашите момчета също заслужаваха топла вечеря.

Върнах се вкъщи с две торби евтини кренвирши и хляб. Деси ме посрещна със скръстени ръце.

— Говори с нея — каза тихо, но твърдо. — Или ще си тръгна аз.

Седнахме на масата в тишина. Децата мълчаха и ядяха лакомо. Вечерта се проточи тежко. Когато всички заспаха, седнах до прозореца и запалих цигара.

На следващия ден Мария пак дойде. С децата. Те тичаха из хола, а тя седна срещу мен с уморени очи.

— Емо, знам… — започна тя, но аз я прекъснах:

— Мария, не можем повече така. И ние едва свързваме двата края. Деси е на ръба.

Тя сведе глава.

— Знам… Но какво да правя? В детската градина искат пари за екскурзията на Гошко, а аз нямам. В магазина ме гледат накриво, че пак купувам най-евтиното. Не искам да ви преча…

— Не ни пречиш — казах тихо. — Но трябва да намерим друг начин.

Тя избухна в сълзи.

— Мислиш ли, че ми е лесно? Всеки ден се чудя как ще нахраня децата си! А ти… ти си ми останал само ти!

Прегърнах я неловко. В този момент вратата се отвори и Деси влезе.

— Мария, не се сърди, но и ние имаме семейство — каза тя с пресипнал глас. — Ако продължава така… ще трябва да се разделим с Емо.

Мария избърса сълзите си и стана.

— Разбирам ви. Повече няма да ви притеснявам.

Тя си тръгна с децата. Вратата хлопна тежко след тях.

Десет минути по-късно телефонът ми иззвъня отново. Беше майка ни.

— Емо, какво става? Мария ми звънна разплакана! Какви сте вие брат и сестра? Забравихте ли как баща ви делеше последната филия между вас?

Стиснах телефона до побеляване на кокалчетата.

— Мамо, не е толкова просто…

— Просто е! Семейството е всичко! Ако не си помагате сега, кога?

Затворих без да отговоря. Вечерта мина в мълчание. Деси плака тихо в спалнята, а аз стоях до прозореца и гледах светлините на Люлин.

На следващия ден видях Мария пред блока. Очите ѝ бяха подпухнали, а децата държаха по един сух комат хляб.

— Емо… — прошепна тя. — Прости ми.

Паднах на колене пред нея и я прегърнах силно.

— Не ти трябва прошка. Трябва ни помощ… Но откъде?

В този момент един съсед мина покрай нас и хвърли поглед към сцената:

— Ей, Емо! Всички сме така! Ако не си помагаме ние тук в блока, кой ще ни помогне?

Погледнах към Мария и после към децата ѝ. После към прозорците на нашия апартамент, където Деси сигурно пак плачеше от безсилие.

В този момент осъзнах: не става дума само за пари или храна. Става дума за това колко може да понесе едно семейство преди да се разпадне под тежестта на бедността и вината.

Сега питам вас: Кога помощта към близките става прекалена? Има ли граница между любовта към семейството и оцеляването на собствените ти деца? Или просто всички сме обречени да делим последната филия до края на живота си?