Звезда сред панелите: Борбата на една българска майка за семейството и себе си

– Как можа, Иване? – гласът ми трепереше, а в ръцете ми листът с банковото извлечение се мачкаше до неузнаваемост. Беше два след полунощ, панелният блок в Люлин беше притихнал, но в нашия апартамент бурята тепърва започваше.

Иван стоеше до прозореца, с гръб към мен. Дори не се опита да отрече. – Не исках да научиш така, Мария. – Гласът му беше тих, почти виновен.

– А как трябваше да науча? Че си изтеглил всички пари от сметката ни? Че си ги дал на… на нея? – думата заседна в гърлото ми като горещ въглен.

Тишината се разля между нас. От детската стая се чу шумолене – синът ни, Петър, сигурно се беше събудил от виковете. Стиснах очи. Не исках той да вижда това. Не исках той да знае.

Но истината е като пукнатина в стъкло – веднъж появи ли се, разраства се, докато всичко не се разпадне.

На следващата сутрин Иван си тръгна. Без много думи, без обяснения. Само една чанта и едно кратко „Ще ти се обадя“. Петър не каза нищо. Стоеше на прага с ръце в джобовете на анцуга си и гледаше в пода.

Останахме сами. Аз и синът ми. И празнотата между нас.

Първите дни минаха като в мъгла. Ходех на работа в кварталната детска градина, усмихвах се на децата, а вътре в мен всичко крещеше. Вечерите бяха най-тежки – когато панелите отекваха от тишината, а Петър се затваряше в стаята си с телефона.

– Петре, хайде да вечеряме заедно – опитвах се всяка вечер.
– Не съм гладен – отвръщаше той и затваряше вратата.

Започнах да се питам: къде сбърках? Защо не видях знаците? Може би бях твърде заета с грижите, със сметките, с това да оцелеем ден за ден. Може би любовта ни беше изчезнала още преди Иван да си тръгне.

Една вечер майка ми дойде неочаквано. Донесе домашна баница и онзи поглед, който казваше „Знаех си“.

– Мари, трябва да говориш с Петър. Той страда повече, отколкото показва.
– Опитвам, мамо. Но той ме отбягва.
– Ти си му майка. Не се отказвай.

Думите ѝ ме боднаха като игли. Не се отказвай. Но как да не се отказвам, когато всичко около мен се руши?

Седмица по-късно Иван ми се обади. Гласът му беше уморен.
– Мария… Мога ли да видя Петър?
– Той не иска да говори с теб.
– Моля те…

Стиснах зъби. Не исках да бъда злата майка, която разделя баща и син. Но не можех и да простя така лесно.

Вечерта седнах до Петър на леглото му. Той слушаше музика със слушалки.
– Татко иска да те види – казах тихо.
Той свали едната слушалка.
– Защо? Да ми обясни как е зарязал всичко заради някаква жена?
– Петре…
– Не ме интересува! – извика той и захвърли слушалките.

Сълзите напълниха очите ми. Прегърнах го силно, но той остана скован.

Минаха месеци. Научих се да живея сама – или поне така си мислех. Сутрин правех кафе за двама по навик и после изсипвах половината в мивката. Петър все по-рядко вечеряше у дома. Започна да излиза с приятели, връщаше се късно, носеше миризма на цигари и евтин парфюм.

Една нощ го чаках до три сутринта. Когато най-сетне се прибра, избухнах:
– Къде беше?! Знаеш ли колко се притесних?
Той ме изгледа с празен поглед:
– Ти какво разбираш от мен? Ти само крещиш или плачеш! Остави ме!

Вратата на стаята му се затръшна. Седнах на пода в коридора и заплаках безутешно.

На следващия ден получих писмо от банката – ипотеката ни беше просрочена. Оказа се, че Иван не е плащал месец наред преди да си тръгне. Паниката ме заля като студен душ: ще останем без дом!

Обадих се на Иван със свито сърце:
– Ще ни изгонят! Как можа да оставиш всичко така?
Той мълча дълго:
– Ще опитам да помогна… но нямам пари.

В този момент разбрах – вече сме сами. Никой няма да ни спаси освен аз самата.

Започнах втора работа – чистех входове вечер след детската градина. Ръцете ми бяха напукани от препаратите, но поне имахме пари за сметките. Петър започна да ми помага – без думи, просто идваше с мен и миеше стълбите на другия вход.

Една вечер седнахме на пейката пред блока, уморени до смърт.
– Мамо… съжалявам за всичко – прошепна той.
Прегърнах го силно:
– И аз съжалявам, Петре. Но ще се справим. Заедно сме.

С времето болката избледняваше, но белезите останаха. Иван понякога звънеше – питаше за Петър, за мен. Не можех да му простя напълно, но вече не го мразех. Понякога дори му съчувствах – беше самотен като нас.

Днес вече знам: животът може да рухне за една нощ, но може и да бъде изграден отново – тухла по тухла, сълза по сълза.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли да простя по-лесно? Или болката е нужна, за да открием кои сме всъщност?

А вие бихте ли простили? Или бихте започнали начисто?