Звукът на тишината: Когато машините не могат да прегърнат

– Викторе, пак ли ще вечеряш сам? – гласът на майка ми прозвуча от телефона, докато роботът-готвач подреждаше чиниите на масата с механична прецизност.

– Няма проблем, мамо. Всичко е наред. Тук всичко работи като по часовник – отвърнах, опитвайки се да прикрия умората в гласа си. В апартамента ми в столичния квартал „Младост“ нямаше нищо, което да не може да се управлява с едно докосване на екрана. От автоматичните щори до интелигентния хладилник, който сам поръчваше продуктите, всичко беше под контрол. Само че тишината между стените ставаше все по-плътна.

Преди две години, когато се преместих тук след развода с Даниела, вярвах, че технологиите ще запълнят празнотата. Купих си най-новите уреди – прахосмукачка-робот, умен телевизор, дори гласов асистент с български акцент. „Ще си направя живота лесен“, мислех си. Но колкото повече машините поемаха задачите ми, толкова по-малко усещах себе си у дома.

Една вечер, докато гледах как роботът ми сервира супата, телефонът иззвъня. Беше дъщеря ми Мария:

– Тате, ще дойдеш ли на представлението ми утре? Ще играя главната роля!

– Разбира се, мила! – излъгах автоматично. Истината беше, че вече не помнех кога за последно бях излизал от този апартамент за нещо различно от работа или пазаруване.

На следващия ден роботът ми напомни за представлението. Облякох се бързо и излязох. В театралната зала беше шумно и топло – хората се смееха, прегръщаха се, разменяха цветя. Когато Мария излезе на сцената и ме потърси с поглед, усетих как нещо се раздвижва в гърдите ми. След представлението тя се хвърли в прегръдките ми:

– Радвам се, че дойде! – прошепна тя.

– И аз… – едва успях да кажа. За първи път от месеци усещах истинска топлина.

Върнах се у дома и за първи път забелязах колко студено е всичко около мен. Машините работеха безупречно, но никоя не можеше да ме попита как съм или да ме прегърне. На следващата сутрин гласовият асистент ме поздрави:

– Добро утро, Виктор! Температурата в стаята е 22 градуса. Днес имате среща в 10:00.

– Благодаря… – промълвих и изключих устройството.

Започнах да отказвам автоматичните функции една по една. Пусках прахосмукачката сам, готвех си макарони по старата рецепта на майка ми. Дори започнах да каня колеги на гости – нещо, което не бях правил от години.

Една вечер поканих съседката си Елена на чай. Тя беше вдовица и често я виждах сама на балкона.

– Много уютно е тук – каза тя, оглеждайки апартамента ми. – Но някак… стерилно.

– Знам – признах с усмивка. – Опитвам се да го променя.

Говорихме с часове за старите български филми, за детството ни в провинцията и за това какво ни липсва най-много от онези времена. Елена разказа за мъжа си и как след смъртта му всичко й изглеждало безсмислено.

– Но когато синът ми идва с внучката, домът пак оживява – каза тя тихо.

Тогава разбрах: домът не е в уредите и удобствата, а в хората и спомените. На следващия ден изключих гласовия асистент завинаги.

С времето започнах да каня Мария по-често у дома. Готвехме заедно, гледахме стари снимки и се смеехме на глупавите ми опити да танцувам народни танци. Дори поканих майка си за една седмица – тя донесе буркани със сладко и напълни апартамента с аромата на детството ми.

Един ден Мария ме попита:

– Тате, защо махна всички тези умни уреди?

– Защото разбрах, че няма машина, която да те обича или да ти даде топлината на истинския дом – отвърнах й и я прегърнах силно.

Сега апартаментът ми не е толкова подреден и безупречен както преди. Понякога забравям да изключа котлона или да пусна пералнята навреме. Но когато вечер седим с Мария или с Елена на масата и говорим до късно, усещам как домът ми отново има сърце.

Понякога се питам: Колко още хора живеят сред перфектни машини и перфектна тишина, но са забравили какво е истинският дом? А вие какво бихте избрали – удобството на технологиите или несъвършената топлина на човешката близост?