Баща в сянка: Тежестта на едно бягство

– Не мога повече, Мария! – гласът ми трепереше, докато държах куфара до вратата. Дъждът блъскаше по прозорците на малкия ни апартамент в Кършияка, а тя стоеше срещу мен с ръце върху корема си. Беше в шестия месец и коремът ѝ вече беше голям – тризнаци. Три живота, които щяха да променят всичко.

– Недей, Георги… Моля те. – Очите ѝ бяха пълни със сълзи, а гласът ѝ – с отчаяние. – Не можеш да ни оставиш точно сега.

Но аз вече бях взел решението си. Или поне така си мислех. Страхът ме беше стиснал за гърлото – страх от отговорност, от бедност, от провал. Работех като шофьор на такси, парите не стигаха дори за двама ни. Как щях да издържам петима? Как щях да бъда баща на тризнаци?

– Ще ти изпращам пари… – излъгах, без да вярвам и на себе си. Затворих вратата след себе си и оставих Мария сама с трите ни неродени деца.

Годините минаваха като в мъгла. Заминах за София, после за Германия – уж за по-добър живот. Работех каквото намеря: строителство, складове, нощни смени. Понякога изпращах пари, понякога не. Не смеех да се обадя, да попитам как са. Всяка Коледа се напивах сам и гледах снимката на Мария, която пазех в портфейла си.

Майка ми ме прокле още първата година: „Георги, ти не си ми син! Как можа да оставиш децата си?“ Не ѝ се обаждах повече. Приятелите ми се разпръснаха – кой в чужбина, кой се ожени и забрави за мен.

Една вечер, след поредната тежка смяна в склад край Мюнхен, получих съобщение от стар приятел: „Мария е болна. Децата са пораснали. Върни се.“

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да направя. Минаха три дни, докато събера смелост да купя билет за Пловдив. Влакът пристигна рано сутринта, а градът беше същият – миришеше на печени чушки и мокра земя.

Спрях пред блока ни и се поколебах. Вдигнах глава – на балкона стоеше момче на около 16 години и пушеше цигара скришом. Познах го веднага – моят син, Петър. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.

– Кой си ти? – попита той, когато се качих по стълбите и застанах пред вратата.

– Аз… аз съм баща ти.

Той ме изгледа с омраза и недоверие.

– Баща? Ти ли? Майка ни каза, че си умрял за нас.

В този момент излезе Мария – по-слаба, с побелели коси и уморени очи. Погледна ме така, сякаш вижда призрак.

– Защо си тук, Георги?

Гласът ѝ беше тих, но твърд. До нея се появиха две момичета – близначките Ива и Деси. Бяха красиви като майка си и ме гледаха с любопитство и болка.

– Дойдох… да ви видя. Да ви помоля за прошка.

Петър избухна:

– Прошка? Къде беше, когато майка работеше на две места? Когато нямахме пари за обувки? Когато Ива беше болна и трябваше да събираме пари от съседи?

Не можех да отговоря. Сълзите ми потекоха сами.

Мария седна на дивана и ме покани с жест да седна срещу нея.

– Знаеш ли какво е най-трудното? – попита тя тихо. – Не че беше тежко финансово. А че всяка вечер децата питаха: „Кога ще се върне татко?“ И аз не знаех какво да им кажа.

Ива се приближи и ме погледна право в очите:

– Защо избяга?

– Страх ме беше… – прошепнах. – Мислех, че не мога да се справя.

Деси поклати глава:

– А ние? Ние трябваше да се справим без теб.

Мълчах дълго. После разказах всичко – страха си, самотата, вината, празните празници в чужбина. Казах им колко съжалявам и че никога не съм ги забравил.

Мария въздъхна:

– Животът продължава, Георги. Децата са големи вече. Аз… простих ти отдавна. Но дали те ще могат?

Петър стана рязко:

– Може би някой ден… Но не днес.

Останах седнал до прозореца и гледах как дъждът отново започва да вали над Пловдив. Чувах смеха на децата от другата стая – моите деца, които вече не ме познаваха.

Сега си мисля: заслужавам ли втори шанс? Може ли човек да изкупи вината си след толкова години? Или има грешки, които никога не се забравят?

Какво бихте направили вие на мое място?