Денят, в който децата седнаха на вечеря: Историята на една забравена майка

– Мамо, пак ли си направила мусака? – гласът на Даниела прониза тишината в кухнята, докато аз с треперещи ръце нареждах чиниите на масата. Беше вторник вечер, а аз отново се опитвах да събера всички около масата – нещо, което напоследък се случваше все по-рядко.

– Да, Дани, знам, че ти омръзна, но това е любимото на брат ти – отвърнах тихо, като се опитах да скрия умората в гласа си. Погледнах към Петър, който вече беше забил поглед в телефона си и дори не чу разговора.

– Може ли поне веднъж да направиш нещо различно? – продължи Даниела с раздразнение. – Всички мои приятели ядат суши и пица, само ние все сме на манджа.

Стиснах зъби и се обърнах към прозореца. Навън валеше ситен дъжд, а в мен се надигаше усещането за безсилие. Цял живот се борих да им дам всичко – работех на две места, за да не им липсва нищо. Купувах им нови дрехи, водех ги на уроци по английски и пиано, плащах за лагери и екскурзии. А сега… сега бях просто една досадна сянка в собствения си дом.

– Петре, ще оставиш ли телефона поне докато вечеряме? – опитах се да прозвуча спокойно.

Той въздъхна тежко и без да ме погледне, остави устройството до чинията си. – Бързам, мамо. Имам онлайн тест след малко.

– Винаги бързаш – прошепнах аз, но никой не ме чу.

Седнахме мълчаливо. Само звънът на вилиците нарушаваше тишината. Погледнах ги – моите две пораснали деца. Кога станаха толкова чужди? Кога забравиха какво значи да сме семейство?

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми – баба им. Усетих как гърлото ми се свива. Не бях ѝ звъняла от дни. Винаги бях заета – с работа, с децата, с домакинството. Сега разбирах как се е чувствала тя през годините.

– Мамо, ще говориш ли или ще стоим така? – Даниела вече ставаше от масата.

– Седни! – извиках по-рязко, отколкото исках. – Поне веднъж останете до края на вечерята!

Те ме изгледаха учудено. За първи път повишавах тон. В очите им видях нещо като страх… или може би вина?

– Какво ти става? – прошепна Петър.

– Омръзна ми да съм невидима! – гласът ми трепереше. – Омръзна ми да се старая и никой да не го забелязва! Знаете ли колко нощи не съм спала, за да ви осигуря всичко? Знаете ли колко пъти съм плакала сама в кухнята?

Даниела наведе глава. Петър се размърда неспокойно.

– Мамо… – започна той, но аз го прекъснах.

– Не искам извинения. Искам само малко внимание. Малко благодарност. Искам да сме семейство, а не съквартиранти.

Сълзите ми потекоха безконтролно. За първи път от години не ги скрих. Позволих си да бъда слаба пред тях.

Даниела стана и ме прегърна. За първи път от дете насам.

– Извинявай, мамо… Не разбирахме…

Петър също стана и ме докосна по рамото.

– Ще опитаме повече…

В този момент телефонът ми пак иззвъня. Погледнах го – този път беше шефката ми. Стиснах го в ръка и го изключих. За първи път избрах себе си и семейството си пред работата.

Вечерята продължи в тишина, но вече не беше тежка тишина. Беше тишина на осъзнаване и ново начало.

Сега седя сама в кухнята, гледам празните чинии и си мисля: Колко често забравяме хората до себе си? Колко често приемаме любовта за даденост? Може би е време да започнем да казваме „благодаря“ по-често… Как мислите вие?