Денят, в който свекърва ми ме нарече „дъще“
— Не си ми дъщеря и никога няма да бъдеш! — думите на свекърва ми, леля Мария, още отекват в ушите ми, докато стоя в кухнята ѝ, стиснала чашата с чай така силно, че се страхувам да не я счупя. Миризмата на печени чушки и прясно изпечен хляб се смесва с горчивината в гърлото ми. Мъжът ми, Ивайло, стои между нас като безмълвен мост, а аз се чудя дали някога ще мога да прекрача тази пропаст.
Преди пет години, когато за първи път прекрачих прага на този апартамент в Люлин, бях изпълнена с надежда. Ивайло ме държеше за ръка и шепнеше: „Ще я спечелим, ще видиш.“ Но още тогава усетих студения ѝ поглед, сякаш съм натрапник в собствения ѝ свят. Не бях от София, а от едно малко село край Пловдив. За нея това беше достатъчно — „селянка“, която не заслужава сина ѝ.
Първите години бяха изпълнени с дребни забележки: „Така ли се меси баница?“, „Майка ти не те ли е научила да готвиш?“, „В нашето семейство не се прави така.“ Опитвах се да се усмихвам, да не ѝ противореча. Ивайло ме уверяваше, че ще свикне с мен, че просто ѝ трябва време. Но времето минаваше, а между нас се натрупваха неизказани думи и обиди.
Една вечер, след като се прибрахме от гости у тях, Ивайло ме намери разплакана в банята. — Не мога повече — прошепнах. — Чувствам се невидима. Той ме прегърна силно: — Ще говоря с нея. Обещавам.
На следващия ден той отиде при майка си. Чух ги как спорят през стената: — Тя е моята жена! — извика той. — Ако не я приемеш, губиш и мен! Настъпи тишина. После чух гласа ѝ — тих, но твърд: — Не мога да я нарека дъщеря.
Минаха месеци. Родихме дъщеря — малката Мария, кръстена на свекърва ми. Надявах се това да стопи ледовете между нас. Но когато я поканихме на кръщенето, тя дойде с подарък за внучката си и едва ме поздрави. Стоеше настрана, наблюдаваше ме с онзи изпитателен поглед.
С времето започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми казваха: — Защо търпиш? Живейте отделно! Но Ивайло настояваше да сме близо до майка му — „тя е сама, няма друг освен мен“.
Един ден малката Мария се разболя тежко. Температурата ѝ не спадаше дни наред. Бях отчаяна. Свекърва ми дойде неочаквано у дома ни с буркан мед и билки. — Дай ми я — каза строго и я взе на ръце. Започна да ѝ пее приспивна песен от детството на Ивайло. Гледах ги и за първи път усетих топлина в гласа ѝ.
— Знаеш ли — каза тя по-късно същата вечер, докато седяхме двете до леглото на Мария, — аз също имах трудна свекърва. Мислех си, че никога няма да бъда като нея… но явно съм сбъркала.
Погледнах я изненадано. Очите ѝ бяха влажни. — Прости ми — прошепна тя. — Не знаех как да те приема… Страхувах се да не изгубя сина си.
Сълзите ми потекоха безконтролно. Прегърнах я за първи път истински.
На следващия ден тя дойде у дома с домашна баница и каза: — Дъще, хайде да закусим заедно.
Тази дума… „дъще“… сякаш отвори врата към нов свят. Вече не бях натрапник. Бях част от семейството ѝ.
Сега, когато седим всички заедно на масата — аз, Ивайло, малката Мария и леля Мария — усещам как тежестта от раменете ми изчезва малко по малко.
Понякога се питам: Колко често допускаме гордостта и страховете си да ни разделят? Колко време ни трябва да простим и да приемем другия такъв, какъвто е? Може би вашата история е като моята…