Изпратих синовете си до магазина, но само единият се върна
– Петре, къде е Виктор?! – Гласът ми трепереше, докато държах вратата отворена и гледах към улицата. Петър стоеше на прага, с раница в ръка и зачервени бузи. Не можех да повярвам, че се връща сам.
– Мамо… – започна той, а очите му се напълниха със сълзи. – Той… той каза, че иска да види котето пред блока. Казах му да не ходи, но не ме послуша. Когато излязох от магазина, го нямаше.
Сърцето ми се сви. За секунда всичко около мен спря – шумът от телевизора, миризмата на прясно изпечен хляб, дори слънчевите лъчи през прозореца. Само мисълта: „Виктор го няма.“
Хвърлих чантата на масата и изтичах навън. Съседката леля Галя ме видя и попита:
– Мария, какво става?
– Виктор го няма! Изчезнал е! – извиках през сълзи.
Тя веднага остави кофата с вода и тръгна след мен. Обикаляхме блока, викахме името му, питахме всички – никой не го беше виждал. Петър вървеше след мен с наведена глава, а аз усещах как гневът и страхът се борят в мен.
– Защо го пусна сам?! – не издържах и креснах на Петър.
– Извинявай, мамо! Моля те… – прошепна той и се разплака.
В този момент осъзнах, че вината не е само негова. Аз ги изпратих. Аз трябваше да знам по-добре.
След час търсене без резултат, ръцете ми трепереха, докато набирах 112.
– Детето ми изчезна! На шест години е! Казва се Виктор! – гласът ми беше писклив и отчаян.
Полицията дойде бързо. Започнаха да разпитват съседите, да гледат камерите от близкия магазин. Аз стоях на пейката пред блока, стиснала телефона си като спасителен пояс. Петър седеше до мен, мълчалив и пребледнял.
– Мамо, мислиш ли, че ще го намерят? – прошепна той.
– Трябва… трябва да го намерят – казах повече на себе си.
Минаваха минути, които се усещаха като часове. Всяка кола, която спираше пред блока, караше сърцето ми да подскача. Всяко непознато лице ме изпълваше с надежда и страх едновременно.
Една от съседките каза:
– Видях едно момченце с червена тениска да върви към парка. Може би беше Виктор?
Полицаите веднага тръгнаха натам. Аз хукнах след тях, без да мисля за нищо друго освен за Виктор. В парка имаше деца, майки с колички, пенсионери на пейките – но не и моето дете.
– Мамо! – внезапно чух тънкото му гласче зад една храст.
Сърцето ми спря за миг. Виктор стоеше там с едно малко коте в ръце и плачеше.
– Мамо, изгубих се… Котето избяга и аз го последвах… После не знаех къде съм…
Прегърнах го толкова силно, че едва дишаше. Сълзите ми капеха по косата му.
– Никога повече няма да те изпусна от очи! – обещах му през сълзи.
Полицаите ни върнаха у дома. Съседите ни посрещнаха с облекчение. Петър се хвърли към брат си и го прегърна.
– Извинявай, Вики! Много се изплаших…
Виктор само кимна и се сгуши в мен.
Вечерта седнахме тримата на масата. Мълчахме дълго. После Петър прошепна:
– Мамо, ти още ли си ядосана?
Погледнах ги двамата – толкова различни и толкова мои. Не бях ядосана – бях уплашена. И благодарна.
– Не съм ядосана… Просто ви обичам прекалено много.
Тази нощ не мигнах. Гледах ги как спят и си мислех: Колко лесно всичко може да се промени за миг? Колко често забравяме да ценим най-важното?
А вие… някога изпитвали ли сте такава вина? Как бихте постъпили на мое място?