Къщата на морето: Цената на моята мечта

– Не мога да повярвам, че пак започваш с това, майко! – гласът на дъщеря ми Мария проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, гледах как слънцето се спуска над морето и се опитвах да не треперя. В ръцете ми беше писмото от нотариуса – най-сетне бях купила онази малка къща в Созопол, за която мечтаех от години.

– Мария, не го правя за себе си. Искам само да ви видя заедно, да се смеете, да се обичате… – думите ми увиснаха във въздуха. Знаех, че няма да ме разбере. Никой не разбираше.

Синът ми Петър стоеше мълчаливо до масата, стискайки чашата с кафе. Внуците ми – малката Елица и близнаците Борис и Калоян – тичаха из двора, безгрижни и шумни. Само аз усещах тежестта на миналото, която се стоварваше върху нас всеки път, когато се опитвах да направя нещо хубаво.

– Мамо, ти не разбираш! – Мария вече плачеше. – Ти винаги си предпочитала Петър! Винаги! А сега пак – къщата е на негово име!

– Това не е вярно! – Петър скочи. – Аз съм този, който се грижи за нея! Кой идва всеки уикенд? Кой плаща сметките?

– И аз се грижа! – извика Мария. – Но ти винаги си бил любимецът!

Стиснах писмото по-силно. Защо всичко трябваше да се превръща в битка? Мечтаех за дом, в който всички да сме заедно, а вместо това създавах нови рани.

Вечерта седнах сама на терасата. Морският въздух беше влажен и солен. Спомних си как като дете ходех с майка си по плажа в Бургас и й обещавах, че някой ден ще имам голямо семейство, което никога няма да се кара. А сега? Децата ми не можеха да се гледат в очите.

На следващия ден опитах да поговоря с Мария насаме.

– Миличка, знам, че си наранена. Но къщата е за всички ви. Просто трябваше някой да я притежава юридически…

– Не ме интересува! – прекъсна ме тя. – Ти никога не си ме питала какво искам аз. Винаги решаваш вместо мен!

Петър също беше обиден. Вечерта го чух да говори по телефона с жена си:

– Не знам защо все аз трябва да оправям всичко. Ако не беше майка ми, нямаше да имаме нищо. А Мария само се оплаква…

Сърцето ми се сви. Бях ли виновна? Дали прекаленото ми желание да ги обединя не ги разделяше още повече?

Дните минаваха в напрежение. Дори децата започнаха да усещат лошата енергия. Елица ме попита една вечер:

– Бабо, защо мама и чичо Петър не си говорят?

Не знаех какво да й отговоря.

Една сутрин намерих Мария на плажа. Седеше сама, заровила крака в пясъка.

– Мамо… – започнах плахо.

– Не искам повече да се караме – каза тя тихо. – Но не мога да забравя всичко. Когато татко почина, ти беше толкова съсипана… Аз трябваше да порасна за една нощ. А Петър… той винаги беше малкото момче.

Сълзите напълниха очите ми.

– Прости ми, Мария. Не съм искала да те нараня.

Тя кимна, но знаех, че болката остава.

Вечерта събрах всички около масата на двора. Морето шумеше тихо наблизо.

– Знам, че ви нараних – казах им. – Мечтаех за този дом цял живот. Но ако цената е вашето щастие… може би съм сгрешила.

Петър ме прегърна мълчаливо. Мария избърса сълзите си.

– Мамо… просто искаме да сме част от решенията ти – прошепна тя.

Тогава разбрах: понякога любовта боли повече от всичко друго. И понякога мечтите ни струват твърде скъпо.

Сега стоя на терасата и гледам как децата ми най-сетне говорят един с друг. Може би ще намерим път един към друг. Може би не.

Но се питам: заслужава ли си една мечта, ако тя разделя хората, които обичаш най-много? Какво бихте направили вие на мое място?