Когато брат ми се върна: История за дом, наследство и разбити връзки

– Какво правиш тук, Димитре? – гласът ми трепереше, докато стоях на прага на хола, а той вече беше седнал на стария фотьойл на татко, сякаш никога не беше напускал.

– Идвам за своето, Мария. Баща ни си отиде. Време е да уредим нещата – каза той с онзи хладен тон, който винаги ме караше да се свивам вътрешно.

В този момент светът ми се срина. Беше минала едва седмица откакто погребахме татко. Все още усещах миризмата на неговия тютюн, впита в пердетата, и чувах стъпките му в коридора. Прекарах последните му години до леглото му – сменях му превръзките, готвех му любимата леща, слушах историите му за младостта. Димитър не беше идвал дори на рождения му ден последните пет години. А сега стоеше тук, в нашия дом, и говореше за дялове и наследство.

– Ти не разбираш… – започнах тихо, но той ме прекъсна.

– Разбирам много добре. Законът е закон. Половината е моя. Не съм виновен, че ти си избрала да останеш тук и да се грижиш за него. Всеки си носи кръста.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да му дам това удовлетворение. Спомних си как като деца се криехме под масата, когато родителите ни се караха за пари. Как аз винаги го защитавах пред майка ни, а той ме дърпаше за плитките и ми казваше, че съм досадна. След развода майка замина за Германия и повече не се върна. Останахме само аз и татко. Димитър избра да избяга – първо в София, после в чужбина. Пращаше по някой лев от време на време, но никога не попита как сме наистина.

– Домът не е просто тухли и керемиди! – извиках изведнъж, гласът ми отекна по стените.

– За теб може би. За мен е шанс да започна начисто. Имам кредити, Мария. Животът не е лесен никъде.

– А моят беше лесен ли? – прошепнах.

Той замълча за миг и видях как очите му омекнаха. Но после пак стана същият.

– Ще говоря с адвокат. Ако трябва, ще продадем къщата.

Седнах на кухненския стол и зарових лице в ръцете си. Как можеше всичко да се срине толкова бързо? Съседката леля Пенка почука на вратата:

– Миме, всичко наред ли е?

– Не, лельо Пено… Димитър иска да продава къщата.

Тя въздъхна тежко:

– Знам го аз него… Но ти си тази, която беше тук до края. Всички в махалата го знаят.

Димитър излезе навън да пуши. Аз останах сама с мислите си. Спомних си последната нощ с татко – как държах ръката му и той ми прошепна: „Пази дома ни, Миме.“

На следващия ден Димитър доведе адвокат. Започнаха да ми обясняват какви са ми правата и задълженията. Чувствах се като натрапник в собствения си дом. Съседите започнаха да шушукат – едни ме подкрепяха, други казваха „Законът си е закон“.

Вечерта седнахме двамата на двора под асмата.

– Помниш ли как играехме тук на криеница? – попитах го тихо.

– Помня… – отвърна той и за пръв път усетих нотка тъга в гласа му.

– Не можеш ли поне малко да разбереш? Това е всичко, което имам…

Той замълча дълго:

– Може би… ако ми дадеш част от парите от продажбата на нивата… ще ти оставя къщата.

Сърцето ми се сви – нивата беше единственото друго наследство, но поне щях да запазя дома. Съгласих се със сълзи на очи.

Минаха месеци докато уредим всичко. Когато подписах документите за нивата, ръцете ми трепереха. Димитър си тръгна без да се обърне назад.

Останах сама в празната къща. Понякога още чувам гласа на татко в тишината. Питам се дали постъпих правилно – дали трябваше да се боря повече или просто такава е съдбата на хора като мен?

Кажете ми, ако бяхте на мое място – щяхте ли да жертвате всичко за дома или щяхте да се борите докрай? Може ли някога една къща отново да стане дом след толкова болка?