Когато съседката ми замина: Грижата за Евелина ми даде нов смисъл след пенсионирането

– Госпожо Маринова, моля ви, само за няколко месеца… – гласът на Силвия трепереше по телефона, а аз усещах как в гърдите ми се надига онова старо чувство на вина, че не мога да помогна на всички. – Мама не иска да идва с мен в Англия, а аз… просто не знам какво да правя.

Погледнах през прозореца към къщата отсреща. Евелина седеше на пейката под ореха, приведена над бастуна си. Беше самотна жена, откакто мъжът ѝ почина преди пет години. Дъщеря ѝ Силвия се бореше с живота в чужбина, а аз… Аз бях просто една пенсионирана учителка по литература, която се чудеше какво да прави с безкрайните си дни.

– Ще ѝ помагам, Силве – казах тихо. – Не се тревожи.

Така започна всичко. В началото ходех при Евелина само сутрин – носех ѝ хляб и мляко от магазина, помагах ѝ да си вземе лекарствата. Но скоро разбрах, че тя има нужда не само от помощ, а и от компания. Понякога я заварвах да плаче тихо, друг път ме посрещаше с шеги и истории от младостта си.

– Знаеш ли, Маринке – каза ми веднъж, докато белехме картофи за супа, – най-много ме боли не кракът, а това, че къщата е празна. Чуваш ли тишината? Тя е най-страшното нещо на старини.

Погледнах я и усетих как сълзите парят зад клепачите ми. Бях сама от години – синът ми живее в София, рядко се обажда. Мъжът ми почина внезапно преди десетилетие. Може би затова така лесно разбрах Евелина.

С времето започнах да прекарвам повече часове у тях. Готвехме заедно, гледахме стари български филми по телевизията, разказвах ѝ за учениците си. Тя ми четеше стихове от любимите си книги и ме учеше да плета чорапи – нещо, което никога не съм умеела.

Един ден обаче се случи нещо, което разтърси и двете ни. Беше късна есен, вятърът блъскаше прозорците. Евелина се опита да стане от леглото сама и падна лошо. Намерих я на пода в спалнята – плачеше от болка и страх.

– Не искам да ставам товар на никого! – извика тя през сълзи. – Защо не ме оставите на мира?

Коленичих до нея и я прегърнах.

– Не си товар, Евелина! Ти си човекът, който ме върна към живота. Ако знаеш само колко празни бяха дните ми преди теб…

Тя ме погледна с онзи остър поглед на учителка по математика, каквато беше цял живот.

– А ти знаеш ли колко е трудно да поискаш помощ? Да признаеш, че вече не можеш сам?

Тази нощ не мигнах. Мислех за всички възрастни хора в нашето село – колко много от тях са сами, забравени от децата си или изпратени в домове. Мислех за Силвия – как ли се чувства тя в далечната Англия? Дали я гризе съвестта? Дали някога ще се върне?

Дните минаваха бавно. С Евелина се сближихме още повече след инцидента. Тя започна да ми разказва за младостта си – как е избягала от дома си в Пловдив заради любовта към един музикант; как е преживяла войната; как е загубила първото си дете. Понякога плачеше, друг път се смееше през сълзи.

– Знаеш ли кое е най-страшното? – попита ме веднъж. – Не болестите, не самотата… а това, че хората забравят кои са били някога.

Започнах да водя дневник за нашите разговори. Пишех всичко: историите ѝ, рецептите ѝ за баница, дори смешните ѝ изрази като „като няма риба и ракът е риба“. С времето този дневник стана моята най-голяма ценност.

Един ден Силвия се обади по видеовръзка от Лондон. Беше уморена и разтревожена.

– Мамо, Маринке… толкова ви благодаря! Не знам какво щях да правя без вас…

Видях как очите на Евелина се насълзиха.

– Върни се у дома, дете мое – прошепна тя. – Пари има навсякъде, но майка само една.

Силвия замълча дълго.

– Ще помисля… Тук е трудно…

След този разговор Евелина се затвори в себе си. Започна да губи сили. Аз обаче не я оставих нито за миг сама. Водех я на разходки из двора, четях ѝ новини от вестника, носех ѝ цветя от градината.

Една вечер седяхме на пейката под ореха и гледахме залеза.

– Маринке – каза тя тихо, – мислиш ли, че някой ден децата ни ще разберат колко много сме ги обичали?

Погледнах я и преглътнах сълзите си.

– Надявам се… Но понякога любовта се вижда най-добре през очите на друг човек.

Сега пиша тези редове и се чудя: Колко от нас имат нужда просто някой да ги чуе? Колко често забравяме колко е важно да бъдем до другия – не само когато е лесно, а когато боли? Кажете ми – вие бихте ли протегнали ръка на самотния човек до вас?