Никой не можа да доведе внука за уикенда, но една неочаквана визита промени всичко: Изповедта на един баща

– Татко, пак ли ще стоиш сам този уикенд? – гласът на дъщеря ми Мария прозвуча по телефона, докато гледах през прозореца към празната детска площадка пред блока.

– Какво да правя, Марийче… Никой не може да доведе малкия. Георги е на работа, а Ели е болна. – Опитах се да скрия разочарованието си, но тя го усети.

– Ще дойда другата седмица, обещавам!

Затворих телефона и се облегнах на стола. Апартаментът беше тих, прекалено тих. Откакто жена ми почина преди три години, тишината стана мой постоянен спътник. Синът ми Георги и снаха ми Ели живееха в другия край на София. Работеха много, а аз… аз чаках. Чаках да чуя детския смях на внука ми Виктор, да го видя как тича из хола, да усетя малките му ръчички около врата си.

Но всеки уикенд нещо се случваше. Или Георги беше на смяна в болницата, или Ели имаше ангажименти. Понякога си мислех, че просто не искат да ме виждат. Може би бях твърде строг баща? Може би имам вина за това, че Георги рядко ми се обажда? Спомням си как веднъж му казах:

– Сине, ти си мъжът в къщата сега. Не забравяй откъде си тръгнал.

Той ме погледна с онзи поглед – смесица от обида и болка:

– Татко, аз не съм теб. Искам да бъда по-добър баща за Виктор.

Тези думи ме пронизаха като нож. Оттогава между нас се появи стена. Не се карахме, но и не говорехме истински. Внукът ми беше мостът между нас, но мостът рядко се използваше.

В събота сутринта станах рано. Приготвих любимите палачинки на Виктор, въпреки че знаех, че няма да дойде. Седнах до масата и започнах да чета старите писма на жена ми. В тях тя винаги ме караше да вярвам в доброто у хората, особено у нашите деца.

Изведнъж звънецът иззвъня настойчиво. Сърцето ми подскочи – кой ли ще е толкова рано?

Отворих вратата и пред мен стоеше Георги. До него – Виктор с огромна раница и усмивка до ушите.

– Тате… – започна Георги несигурно. – Мога ли да оставя Виктор при теб за уикенда? Ели е зле, а аз съм на дежурство до понеделник.

Не можех да повярвам! Виктор се хвърли в прегръдките ми:

– Дядо! Ще правим ли палачинки?

Очите ми се напълниха със сълзи. Прегърнах го силно и кимнах на Георги:

– Остави го, сине. Ще се справим.

Георги остана за кратко. Седнахме на масата – тримата мъже от рода Иванови. За първи път от години Георги ме погледна право в очите:

– Тате… знам, че не сме били близки напоследък. Но ти си важен за Виктор. И за мен.

Не знаех какво да кажа. Само стиснах ръката му. В този миг осъзнах колко много съм изпуснал през годините – гордостта ми беше по-важна от близостта със сина ми.

След като Георги си тръгна, Виктор превърна апартамента в бойно поле от играчки и смях. Разказваше ми за училище, за приятелите си, за това как искал да стане лекар като баща си.

– А ти какъв беше като малък, дядо?

– Аз… бях мечтател. Исках да стана учител, но животът ме завъртя другаде.

Виктор ме гледаше с възхищение:

– Ти си най-добрият дядо!

Тези думи стоплиха сърцето ми повече от всичко друго. През двата дни заедно правихме всичко – разходки в парка, гледахме стари български филми, учих го да играе шах.

В неделя вечерта Георги дойде да го вземе. Видях сълзи в очите му, когато Виктор му разказваше колко хубаво сме си прекарали.

– Благодаря ти, тате – прошепна Георги на излизане.

Останах сам отново, но този път не чувствах самота. Чувствах надежда.

Сега често си мисля: Колко ли семейства като нашето има? Колко бащи чакат един уикенд с внуците си? Дали гордостта ни струва повече от любовта? Може би е време да простим – на себе си и на децата си.

А вие как мислите? Колко често пропускаме шанса да бъдем заедно с най-скъпите си хора?