Последният дъх на мама: Тежестта на една истина
– Не си тръгвай още, мамо! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха нейната слаба длан. Болничната стая миришеше на лекарства и отчаяние, а навън дъждът блъскаше по прозореца като сърцето ми – неспокойно и болно.
Майка ми, Мария, беше винаги силната жена в нашето семейство. Тя ме отгледа сама, след като баща ми изчезна, когато бях на пет. Никога не говореше за него, а аз се научих да не питам. Винаги казваше: „Животът е като баница – никога не знаеш какво ще извадиш.“
Сега, когато смъртта беше по-близо от всякога, очите ѝ бяха пълни със страх и вина. Усетих как пръстите ѝ леко потрепериха в моите.
– Иво… – прошепна тя едва чуто. – Има нещо, което трябва да знаеш.
Сърцето ми се сви. Винаги съм усещал, че има нещо неизказано между нас. Винаги съм се чудил защо никога не сме имали снимки на татко, защо никой от роднините не го споменаваше. Но сега, когато бях на 28 и самият аз се борех с живота в София, не очаквах да чуя нищо повече за миналото.
– Мамо, не се измъчвай… Почивай си.
– Не! – очите ѝ се разшириха. – Трябва да знаеш истината за баща си.
В този момент времето спря. Чувах само нейния пресекулен дъх и тиктакането на часовника на стената.
– Той… той не те е изоставил. Аз го прогоних.
Погледнах я невярващо. Винаги съм мислел, че баща ми е бил слабак, който ни е зарязал. Че майка ми е жертвата.
– Какво? Защо?
Сълзи потекоха по бузите ѝ.
– Бях млада и глупава. Мислех, че мога сама да се справя с всичко. Той искаше да заминем заедно в чужбина – в Германия, където имаше работа. Аз се уплаших… Не исках да напусна България, не исках да оставя майка си и баща си сами тук. Казах му да си тръгне… Казах му ужасни неща.
Гласът ѝ се задави в плач.
– Той те обичаше, Иво. Пращаше писма, но аз ги криех от теб. Не исках да те обърквам. Мислех, че така ще е по-добре за теб.
В този момент почувствах как подът под краката ми се разтваря. Всички години на гняв към един човек, когото никога не съм познавал… Всички думи, които съм си повтарял – че не струвам, защото баща ми ме е изоставил… Всичко това се оказа лъжа.
– Къде е той сега? – попитах с пресипнал глас.
– Не знам… Последното писмо беше преди десет години. Пише, че живее в Мюнхен… Иво, прости ми…
Не можех да говоря. Седях до леглото ѝ и усещах как гневът и болката се борят в мен. Майка ми беше всичко за мен – тя ме научи да карам колело в парка „Заимов“, тя ме водеше на първия учебен ден с нови дрехи и усмивка. Но сега… Сега разбрах, че цялото ми детство е било изтъкано от лъжи.
– Защо никога не ми каза? – прошепнах.
– Страхувах се… Страхувах се да не ме намразиш. Страхувах се да не избереш него пред мен.
В този момент вратата се отвори и леля Таня влезе с чаша чай.
– Как сте? – попита тя тихо.
– Остави ни за малко – казах рязко.
Тя кимна и затвори вратата след себе си.
Майка ми ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам малък и безпомощен.
– Иво… Обещай ми само едно – намери го. Говори с него. Не живей с омраза в сърцето си…
Сълзите ми вече течаха свободно.
– Обещавам…
Тя стисна ръката ми още веднъж и затвори очи. Дишането ѝ стана плитко, а аз останах до нея до последния ѝ дъх.
След погребението седях сам в апартамента ни в „Люлин“, заобиколен от стари снимки и писма, които тя най-накрая ми беше оставила в една кутия под леглото си. Четях думите на един непознат мъж, който пишеше: „Сине, липсваш ми всеки ден.“
Мразех майка си за това, което беше направила… но я обичах още повече за всичко друго. В главата ми ехтяха думите ѝ: „Не живей с омраза.“
Сега стоя пред огледалото и се чудя дали имам сили да потърся баща си. Дали мога да простя? Или ще остана завинаги пленник на миналото?
Кажете ми… Вие бихте ли простили? Или бихте търсили истината до край?