Последното сбогом на малкия Калоян: История за загубата, вината и надеждата

– Не, не, Калояне, моля те, отвори очички! – гласът ми се разкъсваше от отчаяние, докато държах малкото му телце в ръцете си. Беше късна вечер, а в апартамента ни в Пловдив цареше паника. Съпругът ми Петър тичаше из стаята, звънейки на Бърза помощ, а дъщеря ни Мария плачеше в ъгъла, прегърнала плюшеното си мече.

Всичко започна толкова обикновено. Калоян беше здраво, усмихнато дете – нашето слънце. Преди два дни се смееше с Мария, гонеха се из хола и аз ги гледах с обич и благодарност. Никога не съм си представяла, че животът може да се преобърне за миг.

В онази вечер Калоян се разплака неутешимо. Температурата му скочи до 39 градуса. Петър настоя да изчакаме още малко – „Децата често вдигат температура, ще мине“, каза той. Аз обаче усещах, че нещо не е наред. Вината ме гризе и до днес – защо не настоях по-силно? Защо не го заведох веднага в болницата?

Когато пристигна линейката, вече беше късно. Лекарите направиха всичко възможно, но Калоян не реагираше. В болницата ни казаха „Менингит“. Думата прозвуча като присъда. Стоях до леглото му, стисках ръчичката му и шепнех: „Мамо е тук, мамо няма да те остави.“

Петър се затвори в себе си. Вината го изяждаше отвътре. Започнахме да се караме за най-малкото – кой е виновен, кой е трябвало да реагира по-бързо. Мария се затвори в себе си, спря да говори за братчето си. Вечерите ни станаха мълчаливи и тежки.

Майка ми идваше всеки ден да ни помага. Тя се опитваше да ни утеши: „Деца, Господ си знае работата.“ Но аз не можех да приема това. Какъв Господ би взел едно толкова малко дете? Как да намеря смисъл в тази болка?

Съседите започнаха да шушукат зад гърба ни. Една вечер чух как леля Сийка казва на другите: „Майката е виновна, не е гледала детето както трябва.“ Тези думи ме пронизаха като нож. Започнах да избягвам хората, престанах да излизам навън.

Петър започна да пие повече от обикновено. Веднъж го намерих на терасата посред нощ, с празна бутилка ракия до себе си. „Не мога повече така“, прошепна той. „Изгубихме всичко.“

Опитахме се да потърсим помощ – ходихме при психолог, но болката не намаляваше. Всяка сутрин се събуждах с мисълта за Калоян – как ли щеше да изглежда сега? Щеше ли да тича по двора на детската градина? Щеше ли да се кара с Мария за играчките?

Един ден Мария ме попита: „Мамо, Калоян ще се върне ли?“ Не знаех какво да ѝ отговоря. Прегърнах я силно и заплакахме заедно.

С времето започнахме бавно да се изправяме на крака. Решихме да направим дарение на детското отделение в болницата – купихме нови играчки и книги за децата там. Искахме поне малко светлина да внесем в живота на други семейства.

С Петър още имаме трудни моменти – понякога мълчим с часове, друг път се караме за дреболии. Но вече знаем, че трябва да сме един до друг – заради Мария и заради спомена за Калоян.

Понякога нощем чувам смеха му в съня си. Събуждам се с усмивка и сълзи едновременно.

Сега често се питам: Можех ли да направя нещо различно? Щях ли да спася сина си, ако бях по-настоятелна? Или съдбата просто е решила друго? Как продължаваш напред след такава загуба?

А вие как бихте се справили с такава болка? Има ли изобщо лек за разбитото родителско сърце?