Празната къща и неспокойното сърце: Историята на една майка от Дружба

– Защо не ми се обаждаш, Ива? – гласът ми трепери, докато държа телефона, а отсреща е само глухо мълчание. Поглеждам към снимката на стената – Ива и Любомир, прегърнати на абитуриентския си бал. Усмивките им са толкова живи, че за миг ми се струва, че ще чуя стъпките им по коридора.

Но къщата е тиха. Толкова тиха, че чувам как часовникът тиктака в кухнята. Вече две години живея сама в този апартамент в Дружба. Преди беше пълен с живот – сутрешни караници за банята, смях от детската стая, мирис на прясно изпечени мекици в неделя. Сега всичко е застинало във времето.

Любомир замина за Германия – „Мамо, тук няма нищо за мен“, каза ми преди да си тръгне. Не го упреквам. Знам какво е да се бориш за по-добър живот. Но когато затвори вратата след себе си, сякаш откъсна парче от мен. Ива остана в София, но работи по цял ден, а вечерите й са заети с приятели и някакъв нов приятел, когото още не съм виждала.

– Мария, пак ли си сама? – чува се гласът на съседа ми Георги през балкона. Той е пенсионер като мен, но все още има сили да се грижи за градинката пред блока.

– Да, Георги. Днес пак не ми се обадиха – отвръщам и се опитвам да се усмихна.

– Ела да пием кафе на пейката. Ще ти разкажа какво направих с доматите тази година.

Слизам бавно по стълбите – коленете ме болят, но не искам да се оплаквам. На пейката пред блока слънцето топли лицето ми, а Георги разказва за доматите и внучката си, която идва всяка събота. Завиждам му малко – не за доматите, а за това, че има кой да го прегърне.

Вечерта се прибирам и сядам до прозореца. Гледам светлините на София и си мисля за времето, когато децата ми бяха малки. Как ги водех на люлките в парка „Езерото“, как им четях приказки преди лягане. Спомням си първия учебен ден на Ива – как плаках повече от нея. Или как Любомир счупи прозореца с топката и после цяла седмица мълча от страх.

Сега всичко това е само спомен. Понякога се питам дали не сбърках някъде. Дали не ги задушавах с любовта си? Или може би трябваше да бъда по-строга? Когато Ива ми каза, че няма време да дойде за рождения ми ден, се опитах да не й се сърдя. „Мамо, имам важна среща“, каза тя. А аз седях сама пред празната торта и гледах свещичките да догарят.

– Мамо, ти си виновна! – веднъж Любомир ми го каза в пристъп на яд. Беше още ученик и не му позволих да отиде на екскурзия с приятели. „Все ме държиш под стъклен похлупак!“

Тези думи още ме болят. Може би наистина съм ги задушавала. Но как да обясниш на едно дете страха си? Страха, че ще го изгубиш?

Понякога Георги ме кани у тях на вечеря. Жена му Марияна винаги приготвя баница с тиква – любимата ми. Говорим си за всичко – за цените в магазина, за политиката, за младите хора днес. Те казват: „Мария, трябва да излизаш повече! Животът не свършва с пенсията.“

Но как да им обясня празнотата? Как да им кажа, че всяка вечер лягам с надеждата утре телефонът да звънне? Че всеки път, когато чуя стъпки по стълбите, се надявам да са моите деца?

Един ден получих писмо от Любомир. Истинско писмо! Пише ми: „Мамо, липсваш ми. Тук е трудно, но се справям. Обещавам скоро да дойда.“ Четох го десет пъти и плаках като дете.

Ива също понякога ми пише във Viber: „Мамо, обичам те! Ще дойда другата седмица.“ Но после пак не идва.

Веднъж я попитах:
– Иве, защо не идваш?
– Мамо, уморена съм… Искам просто да си почина през уикенда.
– А аз? Аз кога ще си почина от самотата?
Тя замълча. После каза тихо:
– Мамо… Не знам какво да ти кажа.

Знам, че ги натоварвам с очакванията си. Знам, че имат свой живот. Но как да спра да бъда майка?

Понякога си мисля дали не трябваше и аз да замина някъде – при сестра ми в Пловдив или при братовчедка ми във Варна. Но тук са всичките ми спомени. Тук е домът ни.

Веднъж Георги ме попита:
– Мария, ако можеше да върнеш времето назад, какво би променила?
Замислих се дълго. Може би щях да бъда по-смела. Да им дам повече свобода. Да не се страхувам толкова много.

Сега остава само надеждата – че един ден ще се върнат. Че пак ще седим всички заедно на масата и ще се смеем както преди.

Понякога си задавам въпроса: Дали някога ще спре да боли тази самота? Или просто трябва да се науча да живея с нея? Какво мислите вие – има ли лек за празното гнездо или просто свикваш с тишината?