„Бабо, не идвай на рождения ден на внука си“ — История за болката, прошката и семейството

„Бабо, не идвай на рождения ден на внука си.“

Стоя пред телефона си, пръстите ми треперят, а сърцето ми се свива като изстискан лимон. Съобщението от сина ми, Петър, е кратко, но всяка дума реже като нож. „Мамо, моля те, не идвай тази година. Много те обичаме, но баба разваля атмосферата. По-добре е за всички.“

Сякаш някой ме удари в гърдите. Вече съм приготвила подаръка за малкия Алекс — ръчно изплетен пуловер с любимите му коли. Всяка бримка е изпълнена с любов и спомени за онези дни, когато Петър беше малък и аз му пеех приспивни песни в старата ни панелка в Люлин. Сега обаче всичко това изглежда толкова далечно.

Сълзи се стичат по бузите ми. Не съм плакала така от години — не и след смъртта на мъжа ми, не и след като Петър замина да учи във Варна и се върна с жена, която никога не ме прие напълно. Но днес болката е различна. Тя е тиха, глуха, дълбока.

Звъня на сестра ми Мария. „Какво става, Лили?“, пита тя веднага щом чуе гласа ми. „Петър не иска да ходя на рождения ден на Алекс“, прошепвам. „Казал ли ти е защо?“ — „Казал е, че развалям атмосферата.“

Мария въздъхва тежко. „Те не разбират колко боли това. Но ти знаеш, че не си виновна.“

Но аз знам ли? Винаги ли съм била най-добрата майка? Спомням си как крещях на Петър, когато беше тийнейджър и се прибираше късно. Как се карах с жена му, Ива, за това как възпитава Алекс — че му позволява да гледа телевизия до късно, че не го води достатъчно често при мен. Може би съм прекрачила границата. Може би съм станала онази досадна българска баба, която все знае най-добре.

Вечерта не мога да заспя. Въртя се в леглото и си представям как Алекс духва свещичките без мен. Как Ива се усмихва доволно, че ме няма. Как Петър избягва погледа й, защото знае, че ме е наранил.

На сутринта решавам да напиша писмо до Петър. Не мога да говоря с него — знам, че ще се разплача и ще кажа неща, които ще съжалявам. Затова сядам на масата в кухнята, до прозореца с мушкатото, и започвам:

„Скъпи Петре,

Знам, че не съм идеална майка. Знам, че понякога прекалявам с мнението си и се меся там, където не трябва. Но всичко, което правя, е от любов към теб и Алекс. Болно ми е, че ме молиш да не дойда на рождения ден на внука си. Болно ми е, че мислиш, че развалям атмосферата. Може би трябва да поговорим — истински, открито. Обичам ви повече от всичко.

Мама“

Пускам писмото по имейл — знам, че така ще го прочете по-лесно. После сядам и чакам. Часовете се точат бавно като зимен следобед в панелката.

Телефонът звъни чак вечерта. Петър.

„Мамо…“, гласът му е тих. „Прочетох писмото ти.“

„Знам, че съм прекалявала“, казвам аз бързо. „Но ти си ми всичко.“

„И аз те обичам“, казва той. „Но Ива… тя се чувства напрегната около теб. Казва, че я критикуваш за всичко.“

„Може би съм го правила“, признавам с треперещ глас. „Но само защото искам най-доброто за Алекс.“

„Знам“, въздъхва той. „Но трябва да се опиташ да я приемеш такава, каквато е.“

Мълчим дълго.

„Ще дойда ли?“, питам накрая.

„По-добре тази година пропусни“, казва той тихо.

Затварям телефона и усещам как светът ми се свива още повече.

Денят на рождения ден идва. Чувам детски смях през стената — съседите празнуват рожден ден на внучката си. Аз седя сама с пуловера в ръце и гледам снимките на Алекс по телефона си.

Вечерта някой звъни на вратата. Отварям — Ива стои там с Алекс за ръка.

„Лили…“, започва тя плахо. „Алекс искаше да ти донесе парче торта.“

Алекс ме прегръща силно.

„Бабо, защо не дойде?“, пита той невинно.

Поглеждам Ива — очите й са влажни.

„Може би сбърках“, казва тя тихо. „Понякога ми е трудно… но ти си важна за Алекс.“

Сълзите ми потичат отново — този път от облекчение.

Сядаме тримата на масата и ядем торта в тишина.

Може би има надежда за нашето семейство.

Замислям се: Колко често допускаме гордостта или болката да ни разделят от най-близките ни хора? Можем ли да простим — и да поискаме прошка — преди да стане твърде късно?