Цената на добротата: „Подкрепях семейството си, а накрая станах лошата“
– Мамо, пак ли трябва аз да платя сметките този месец? – гласът ми трепереше, докато държах телефона, а в другата ръка стисках последната си банкнота от петдесет лева.
– Ами, Мариела, ти знаеш, че с пенсията не стига – чу се глухият глас на майка ми от другата страна. – Брат ти още не е намерил работа…
Това беше поредният път. Вече не помнех кога за последно някой от семейството ми беше поел отговорност. Аз бях тази, която работеше на две места – през деня в счетоводна кантора в центъра на София, а вечер сервитьорка в малко кафене в Люлин. Всичко, което изкарвах, отиваше за сметките у дома, за лекарствата на майка ми, за цигарите на брат ми Петър, който вече трета година „търсеше себе си“.
Всяка вечер се прибирах в малката си гарсониера с усещането, че животът ми се изплъзва между пръстите. Приятелите ми от университета вече имаха семейства, деца, някои дори заминаха в чужбина. Аз останах тук – да бъда спасителят на едно семейство, което сякаш не искаше да бъде спасено.
Една вечер, докато броях стотинките за хляб и мляко, телефонът иззвъня. Беше Петър.
– Мариела, дай ми сто лева до другата седмица. Ще ги върна, обещавам! – гласът му беше нервен.
– Петре, нямам! Остават ми само пари за храна! – извиках аз, но той вече беше затворил.
Сълзите ми потекоха сами. Защо винаги аз? Защо никой не пита как съм? Дали имам нужда от нещо? Дали изобщо съм добре?
На следващия ден майка ми дойде у нас без предупреждение. Седна на дивана и започна да рови из чантата си.
– Мариела, трябва да поговорим. Петър е в лошо положение. Ако не му помогнеш сега, ще го загубим…
– А мен вече изгубихте ли? – попитах тихо.
Тя ме погледна така, сякаш съм казала най-голямата глупост на света.
– Ти си силна. Ти ще се оправиш. Той е по-слаб…
Тогава избухнах:
– Не съм робот! Не мога повече! И аз имам нужди! И аз искам да живея!
Майка ми се разплака. Обвини ме, че съм егоистка, че мисля само за себе си. Че съм забравила откъде съм тръгнала.
В този момент почувствах как всичко вътре в мен се чупи. Винаги съм била добрата дъщеря, добрата сестра. Винаги съм се отказвала от себе си заради тях. А сега бях лошата.
Дните минаваха в мълчание. Никой не ми звънеше. Никой не ме търсеше. Само тишината ме прегръщаше всяка вечер.
Една сутрин получих писмо от банката – закъснявах с вноската по кредита за апартамента. Сърцето ми щеше да изскочи. Обадих се на майка ми:
– Мамо, този месец няма да мога да помогна. Ако не платя кредита, ще остана без дом.
– Значи нас ще оставиш на улицата? – прошепна тя.
– Не мога повече… – гласът ми се пречупи.
Тогава разбрах – колкото повече даваш, толкова повече искат. Колкото повече се жертваш, толкова по-малко те ценят.
Започнах да отказвам помощта им. Започнах да мисля за себе си. Беше трудно – чувствах се виновна, самотна, предадена. Но за първи път от години започнах да спя спокойно.
Петър не ми проговори месеци наред. Майка ми разказваше на всички роднини как съм ги изоставила. На Коледа останах сама вкъщи – без поздравления, без подаръци.
Но знаете ли какво? За първи път не плаках. За първи път почувствах свобода.
Сега стоя пред прозореца и гледам как снегът покрива улиците на София. Питам се: заслужаваше ли си всичко това? Кога добротата се превръща в проклятие? И дали някога ще спрем да жертваме себе си за хора, които не го заслужават?
А вие как бихте постъпили? Колко струва вашата доброта?