Дъщеря ми не ме искаше на сватбата си – изповедта на една майка, която изгуби всичко за един ден

– Не искам да идваш на сватбата ми, мамо. Моля те, не идвай.

Думите на Мария още ехтят в ушите ми, въпреки че изминаха три седмици от онзи разговор. Стоях в средата на хола, с телефона в ръка, а сърцето ми се свиваше така, сякаш някой го стискаше с ледени пръсти. Не можех да повярвам. Аз, която я отгледах сама след като баща ѝ ни напусна, която работих на две места, за да ѝ купя първия компютър, която шиех рокли за куклите ѝ и стоях до нея, когато беше болна… Аз не бях желана на сватбата ѝ.

– Защо? – прошепнах едва доловимо, сякаш ако кажа думата по-силно, ще се разпадна.

– Просто така трябва. Не искам скандали. Не искам да се караме пред всички. Ти винаги правиш всичко за себе си… – гласът ѝ трепереше, но беше твърд.

– Мария, моля те… – опитах се да я прекъсна, но тя вече беше затворила.

Седнах на дивана и се загледах в празното пространство. В главата ми се въртяха спомени – първият ѝ учебен ден, как я държах за ръка пред училището; как плакахме заедно, когато котката ни умря; как я прегръщах след всяка несполука. Кога се случи това отчуждение? Кога станах врагът в собствения си дом?

Съседката ми Пенка ме видя през прозореца и дойде да ме пита как съм. Не можех да говоря. Само поклатих глава и избухнах в сълзи. Тя ме прегърна и каза:

– Децата са неблагодарни понякога, Цвете. Но ще ѝ мине. Ще видиш.

Но аз знаех, че този път е различно. Мария беше категорична. Дори брат ѝ Георги не можа да я убеди. Той ми се обади вечерта:

– Мамо, тя е много ядосана. Казва, че си се намесвала прекалено много в отношенията ѝ с Петър. Че си я карала да избира между теб и него.

– Аз само исках най-доброто за нея! – извиках през сълзи. – Петър е добър човек, но… той я държи далеч от всички! Не я пуска да излиза с приятелки, не ѝ позволява да идва често при мен…

– Знам, мамо. Но тя го обича. И сега е решила така.

В дните до сватбата живеех като в мъгла. Хората в квартала шушукаха зад гърба ми. Някои ме гледаха със съжаление, други с укор – сякаш аз съм виновна за всичко. Майка ми звънна от село:

– Цвете, не може така! Отиди при нея! Кажи ѝ, че я обичаш!

– Опитах, мамо… Опитах всичко.

В деня на сватбата седях сама вкъщи. Бях купила рокля – синя, с дантела по ръкавите, защото знаех, че Мария обича синьото. Бях приготвила подарък – семейната огърлица от баба ѝ. Но всичко това остана затворено в гардероба.

По обяд телефонът звънна. Беше Георги:

– Мамо… всичко мина добре. Мария изглеждаше щастлива.

– А аз? Аз къде бях? – попитах с глас, който не познах.

– Мамо…

Затворих без да кажа повече. После плаках с часове. Вечерта Пенка дойде с домашна баница и бутилка ракия:

– Ела да пием по една! За здравето на младоженците! – опита се да се пошегува.

– Не мога… Не мога да простя нито на нея, нито на себе си.

– Ще мине време… Ще се оправят нещата.

Но времето минаваше, а болката не намаляваше. Мария не се обади нито веднъж. Виждах снимки във Фейсбук – тя и Петър на меден месец в Созопол, тя усмихната сред приятелки… А аз? Аз бях изтрита от живота ѝ.

Една вечер Георги дойде у дома:

– Мамо, трябва да говорим сериозно. Ти трябва да приемеш избора ѝ. Ако продължаваш да страдаш така, ще се разболееш.

– Как да приема? Как да приема, че детето ми ме изключи от най-важния си ден? Какво направих толкова лошо?

Той ме прегърна силно:

– Може би просто трябваше да я оставиш сама да сбърка или да успее… Понякога любовта ни задушава хората около нас.

Замислих се дълго над думите му. Дали наистина съм прекрачила границата? Дали съм била прекалено настойчива? Или просто Мария е пораснала и вече не ме вижда като опора?

Минаха месеци. Животът продължи – работата в библиотеката ме разсейваше донякъде, но всяка вечер се прибирах в празната къща и гледах снимките на Мария като малка. Понякога си представях как един ден ще почука на вратата ми и ще каже: „Мамо, прости ми.“ Но знаех, че това може никога да не се случи.

Сега стоя тук и пиша тези редове с надеждата някой да ме разбере. Дали има други майки като мен? Дали някога ще спре да боли? Или майчината любов е обречена винаги да прощава?