Дъждовна нощ и сенките на истината: Изповедта на една българска майка

— Мамо, моля те, трябва да тръгна веднага към болницата. Можеш ли да останеш с Мартин? — Гласът на дъщеря ми Виктория трепереше по телефона, а навън дъждът блъскаше по прозорците като неспокойна душа.

— Разбира се, Вики. Идвам веднага — отговорих, макар че сърцето ми се сви. Не беше типично за нея да звучи толкова уплашено. Взех чадъра и се втурнах през локвите към тяхната панелка в Люлин.

Мартин ме посрещна с прегръдка, а Виктория вече беше на вратата, с чанта в ръка и очи, пълни със сълзи.

— Ще ти обясня всичко после, мамо. Просто… моля те, остани с него — прошепна тя и изчезна по стълбите.

Останахме сами. Мартин беше необичайно мълчалив. Седнахме на дивана и пуснахме „Ну, погоди!“, но той не се засмя нито веднъж. Забелязах синина на ръката му.

— Какво е станало, миличък? — попитах нежно.

Той сведе глава.

— Паднах в училище — измънка.

Не повярвах, но не настоях. През нощта чух как хлипа в съня си. Сърцето ми се късаше.

На следващия ден Виктория не се обади. Опитах да я търся — телефонът й беше изключен. Започнах да се тревожа. Реших да остана още една нощ при Мартин.

Вечерта дойде съпругът ми, Георги. Беше нервен, избягваше погледа ми.

— Как е Вики? — попитах го.

— Не знам… Не съм говорил с нея — отвърна рязко и се затвори в спалнята.

Това не беше неговият обичаен тон. През нощта го чух да говори по телефона тихо:

— Не можеш да й кажеш… Не сега… Ще съсипеш всичко…

Сърцето ми заби лудо. За кого говореше? За какво не трябваше да знам?

На третия ден Виктория се върна — бледа, с подпухнали очи. Прегърна Мартин силно и го целуна по челото.

— Мамо, благодаря ти… — прошепна тя и ме погледна така, сякаш търсеше прошка.

— Вики, какво става? Защо си такава? Какво се случва с Мартин?

Тя се разплака. Седнахме на масата в кухнята, а Георги стоеше на прага, стиснал юмруци.

— Мамо… — започна Виктория през сълзи. — Не мога повече да крия. Мартин не е син на Петър…

Почувствах как подът под мен се разклаща.

— Какво говориш?

— Беше грешка… Бях объркана… Георги знае отдавна…

Погледнах към съпруга си. Той стоеше като камък, лицето му беше побеляло.

— Защо не ми каза? — извиках към него. — Защо всички ме държите в неведение?

Георги избухна:

— Защото щеше да съсипеш всичко! Защото ти винаги мислиш, че знаеш кое е най-добро за всички!

Виктория хлипаше:

— Мамо, страхувах се… Петър щеше да ме напусне, ако разбере…

Седях между двамата най-скъпи хора в живота си и усещах как доверието ми към тях се разпада парче по парче. Внукът ми ме гледаше с огромни очи, търсейки опора.

През следващите дни вкъщи цареше ледено мълчание. Георги спеше на дивана. Виктория избягваше погледа ми. Аз се чувствах предадена и сама.

Започнах да се питам: кое е по-важно — истината или спокойствието на семейството? Ако кажа на Петър, ще съсипя брака на дъщеря си и ще разбия сърцето на Мартин. Ако замълча, ще живея с тежестта на лъжата.

Една вечер седнах до Мартин и го прегърнах.

— Знаеш ли, миличък, понякога възрастните правят грешки. Но винаги трябва да помниш, че те обичам повече от всичко.

Той ме погледна сериозно:

— Бабо, ти ще си тук, нали?

Сълзите ми потекоха безконтролно.

Сега стоя пред вас и се чудя: Кое бихте избрали вие — истината или мира? Дали понякога мълчанието не е по-голямо предателство от всяка истина?