„Децата и внуците ми са толкова неблагодарни — останах сама, без думи“

— Мамо, нямам време сега, ще ти се обадя по-късно! — гласът на дъщеря ми Мария прозвуча раздразнено в слушалката. Беше вторник следобед, а аз просто исках да я чуя, да ѝ кажа, че съм направила любимата ѝ баница и да я поканя на вечеря. Но както винаги, разговорът приключи за по-малко от минута.

Седнах на кухненския стол и се загледах през прозореца. Навън пролетта се разлистваше, а аз се чувствах по-самотна от всякога. Винаги съм вярвала, че ще остарея сред смях, шумни вечери и детски глъч. Но сега апартаментът ми е тих като гробница.

Преди години всичко беше различно. С мъжа ми Иван работехме неуморно, за да дадем най-доброто на децата си — Мария и Петър. Спомням си как вечерите ни бяха изпълнени с разговори, смях и понякога спорове за глупости. Когато Иван почина преди пет години, мислех, че ще намеря утеха в семейството си. Но с времето те започнаха да се отдалечават.

— Бабо, пак ли ще разказваш за едно време? — внукът ми Стефан ме прекъсна последния път, когато бяха у мен. — Имам да уча по математика, не ми се слушат стари истории.

Погледнах го и усетих как нещо се къса вътре в мен. Кога станах излишна? Кога думите ми станаха досадни?

Петър рядко се обажда. Живее само на две спирки от мен, но все има работа или е уморен. Когато го моля да ми помогне с нещо — да смени крушка или да занесе нещо тежко до мазето — идва набързо, без да седне дори за чаша чай.

— Мамо, не мога да стоя дълго, децата ме чакат — казва той и вече е на вратата.

Понякога си мисля дали не съм ги разглезила твърде много. Дали не съм им давала всичко наготово? Помня как Иван ме предупреждаваше:

— Недей да им угаждаш за всичко, ще свикнат и няма да оценят.

Но как да не дадеш най-доброто на децата си? Как да откажеш помощ или ласка?

Сега съседките ми — баба Пенка и леля Цвета — често ме канят на кафе. Говорим си за старите времена, за това как едно време семейството беше всичко. Пенка има трима сина, които я посещават всяка седмица. Завиждам ѝ понякога — не по лош начин, просто ми липсва усещането да си нужен.

— Абе, Марийке — каза ми веднъж Пенка, — ти си им дала всичко, ама младите сега са други. Не е като едно време.

Но аз не мога да приема това. Не мога да повярвам, че любовта и грижата могат да се забравят толкова лесно.

Преди месец паднах в банята. Не беше нищо сериозно — само натъртване — но се изплаших. Звъннах на Мария. Тя дойде след два часа, донесе ми обезболяващи и побърза да си тръгне.

— Мамо, трябва да взема децата от училище. Ще ти звънна довечера.

Не звънна.

Вечерите са най-тежки. Гледам телевизия без звук и слушам тишината. Понякога си представям как Мария влиза през вратата с торба покупки или как Петър води внучките при мен за уикенда. Но това са само мечти.

Преди няколко дни реших да им напиша писмо. Не електронно — истинско писмо на хартия. Разказах им как се чувствам, колко ми липсват и колко боли самотата. Оставих писмото на масата в коридора — знаех, че Мария ще мине през уикенда да вземе някакви документи.

В неделя тя дойде. Намери писмото и го прочете пред мен. Очите ѝ се насълзиха.

— Мамо… не знаех, че така се чувстваш… — прошепна тя.

— Как можеше да знаеш? Никога не питаш… — отвърнах аз тихо.

Тя ме прегърна неловко и обеща, че ще идва по-често. Но вече минаха две седмици и пак никой не е звънял на вратата ми.

Понякога си мисля дали не е по-добре да замина някъде — в старчески дом или при сестра ми на село. Но после си казвам: това е моят дом, тук съм дала живота си за тези хора.

Виждам как хората около мен остаряват по различен начин — някои със семейството си, други сами като мен. Чудя се дали има смисъл да се боря за тяхната любов или просто трябва да приема самотата като част от живота.

Може би вината е моя. Може би съм очаквала твърде много или съм дала твърде малко от себе си в най-важните моменти. Но едно знам със сигурност: никой не заслужава да остарее сам и забравен.

Кажете ми, има ли надежда за нас — старите родители? Или просто трябва да свикнем с мисълта, че сме изживели най-хубавото и сега сме само спомен?