Денят, в който не бях желана: рожден ден без баба

– Мамо, по-добре е да не идваш. Не искам да разваляш празника на Виктор.

Гласът на сина ми, Димитър, беше студен и отсечен. Сякаш някой ме удари в гърдите. Седях на кухненската маса, с телефона в ръка, а сърцето ми туптеше лудо. Вече бях купила подарък – онзи конструктор, който Виктор толкова искаше. Бях приготвила любимите му меденки, както всяка година. Но сега… сега не бях желана.

Сълзите ми се стичаха по бузите, докато гледах снимката на Виктор на стената – усмихнато момче с големи кафяви очи, които приличат на моите. Как стана така, че се превърнах в чужда за собственото си семейство?

Върнах се назад във времето. Помня как държах Димитър за ръка, когато го заведох за първи път на училище. Помня как плаках от радост, когато Виктор се роди. Бях до тях във всеки труден момент – когато Димитър остана без работа, когато снаха ми Мария се разболя тежко. Аз бях тази, която готвеше, чистеше, гледаше Виктор, за да могат те да работят.

Но нещо се промени. Мария започна да ме гледа накриво. Все по-често усещах напрежение у тях. Един ден, докато подреждах играчките на Виктор, чух как тя казва на Димитър:

– Твоята майка прекалява. Все се меси. Не мога да дишам в собствения си дом.

Тогава разбрах – станала съм излишна. Но как да не помагам? Как да стоя настрана, когато виждам, че имат нужда от мен?

С времето започнаха да ме канят все по-рядко. Празниците минаваха без мен. Виктор растеше пред очите ми, но вече не можех да го прегърна така често. Веднъж го видях на улицата с Мария – той се затича към мен:

– Бабо! – извика той и ме прегърна силно.

Мария го дръпна рязко:

– Викторе, хайде! Бързаме.

Погледна ме студено и си тръгнаха. Стоях като вцепенена.

Днес трябваше да е различно. Днес Виктор ставаше на осем. Исках да му подаря нещо повече от конструктор – исках да му подаря обичта си, спомените си, приказките за моето детство в едно малко село край Велико Търново. Исках да му покажа как се правят меденки по старата рецепта на моята майка.

Но вместо това получих съобщение: „Не идвай.“

Обадих се на Димитър. Гласът ми трепереше:

– Мите, моля те… Виктор ще се зарадва да ме види.

– Мамо, Мария не иска скандали. Миналата година пак се скара с теб заради тортата… Не искам пак да има напрежение.

– Аз само исках да помогна… – прошепнах.

– Понякога помощта ти тежи повече от липсата ти.

Затвори. Седях дълго в тъмното. Чувах смеха на Виктор в главата си – онзи звънък смях, когато го люлеех в парка. Спомних си как веднъж падна и си ожули коляното. Аз го прегърнах и той ми каза:

– Бабо, ти си най-добрата!

Сега бях излишна.

На следващия ден занесох подаръка и меденките пред вратата им. Оставих бележка: „Честит рожден ден, Викторе! Обичам те! Баба.“

Вечерта получих снимка по вайбър – Виктор държи конструктора и се усмихва. Но нямаше нито дума от Димитър или Мария.

Съседката ми Пенка дойде на кафе:

– Какво става, Цвето? Защо си така унила?

Разказах ѝ всичко през сълзи.

– Знаеш ли – каза тя – днешните млади са други. Искат свобода, искат сами да решават. Но забравят кой ги е отгледал.

– А аз какво да правя? Да спра ли да обичам? Да спра ли да помагам?

Пенка поклати глава:

– Не можеш да спреш да обичаш. Но може би трябва да ги оставиш сами да поискат помощта ти.

Цяла нощ не мигнах. Въртях се в леглото и си мислех: къде сбърках? Дали прекалих с грижите? Дали трябваше по-рано да се отдръпна?

На сутринта получих ново съобщение от Димитър:

– Благодаря за подаръка. Виктор беше щастлив.

Само това. Без покана за кафе, без „ела да го видиш“.

Излязох навън, седнах на пейката пред блока и гледах как децата играят на двора. Една малка ръчичка ме докосна по рамото – беше съседското момиченце Ива:

– Бабо Цвете, ще ми разкажеш ли приказка?

Усмихнах се през сълзи и я прегърнах.

Може би любовта не винаги е достатъчна, за да задържи семейството цяло. Може би понякога трябва просто да чакаш… или да дадеш обичта си там, където е нужна.

Кажете ми – има ли граница между помощта и намесата? Кога една баба става излишна?