Денят, в който почти изгубих себе си: Историята на една българска снаха

– Ели, веднага ела да си вземеш детето! – гласът на свекърва ми, Мария, кънтеше в слушалката така, че дори колежката ми на съседното бюро се сепна. Не беше първият път, в който Мария ми звъни ядосана, но този път нещо в гласа ѝ ме накара да изтръпна. Беше сряда, обядът още не беше дошъл, а аз вече усещах как денят ми се разпада.

Затворих лаптопа, грабнах чантата си и излязох от офиса, без да обяснявам много. „Пак ли нещо с малката?“ – попита тихо шефката ми, но аз само кимнах и излязох. Вървях по улицата, а в главата ми се въртяха хиляди мисли. Какво ли е станало този път? Дали пак Мария е прекалила с критиките към мен, или пък дъщеря ми, Ани, е направила някоя беля?

Когато стигнах до блока, където живееха свекърите ми, сърцето ми биеше лудо. Вратата се отвори още преди да почукам. Мария стоеше на прага, с ръце на кръста и поглед, който можеше да разтопи лед.

– Не мога повече! – изкрещя тя, още преди да вляза. – Ани не ме слуша, хвърля играчките, не иска да яде, а ти все си на работа! Каква майка си ти, Ели?

Почувствах се като малко дете, което са хванали в лъжа. Ани стоеше в ъгъла на хола, с разрошена коса и сълзи в очите. Прегърнах я, а тя се притисна силно към мен.

– Мамо, искам да си ходим вкъщи – прошепна тя.

– Ще си тръгнем, мила – казах и я погалих по главата.

Мария не спираше да говори. – Ти не разбираш, Ели! Аз цял живот съм гледала деца, но такова дете не съм виждала! И всичко е, защото ти не си вкъщи! Мъжът ти – моят син – работи до късно, а ти… ти само за работа мислиш!

В този момент вратата се отвори и влезе свекър ми, Георги. Погледна ни и въздъхна тежко. – Пак ли се карате? – попита той, но никой не му отговори.

– Ели, не може така! – продължи Мария. – Ако не можеш да се справиш, кажи! Аз ще гледам Ани, но ще правя нещата по моя начин!

Почувствах как гневът и обидата се надигат в мен. – Мария, благодаря ти за помощта, но Ани е мое дете. Аз решавам как да я възпитавам!

– Ти не знаеш как! – изсъска тя. – Децата имат нужда от строга ръка, а не от глезене!

– Мамо, не искам да стоя тук! – извика Ани и се разплака още по-силно.

В този момент не издържах. Сълзите ми потекоха, без да мога да ги спра. – Защо винаги трябва да е така? – казах през сълзи. – Защо не можем просто да се разберем? Защо винаги трябва да се караме?

Георги се приближи и сложи ръка на рамото ми. – Ели, знам, че ти е трудно. И на Мария ѝ е трудно. Всички сме изморени. Но трябва да намерим начин да се разберем.

Мария се обърна към него. – Ти винаги я защитаваш! А тя не уважава нашите традиции!

– Мамо, аз уважавам всичко, което сте направили за нас – казах тихо. – Но времената се промениха. Аз работя, защото трябва. Не мога да си позволя да стоя вкъщи. Искам най-доброто за Ани, но не искам тя да расте в страх и напрежение.

Мария замълча за миг. Погледна ме, после погледна Ани, която все още хлипаше в прегръдките ми.

– Може би и аз греша понякога – промълви тя. – Но ми е трудно да приема, че нещата вече не са като едно време.

Изведох Ани навън. Вървяхме мълчаливо към вкъщи, а тя стискаше ръката ми толкова силно, че пръстите ми побеляха. Вкъщи я сложих да легне, а аз седнах на кухненската маса и се разплаках отново.

Мъжът ми, Петър, се прибра по-късно. Видя ме разплакана и веднага разбра, че нещо не е наред.

– Пак ли с майка ми? – попита той уморено.

– Не знам какво да правя, Пете – казах. – Не мога повече така. Чувствам се като провал – като майка, като снаха, като човек.

Той ме прегърна. – Знам, че ти е трудно. Но и на майка ми ѝ е трудно да приеме, че вече не си малкото момиче, което слуша всичко. Тя е свикнала да контролира всичко.

– А аз не искам да живея в страх от следващия ѝ изблик – казах. – Не искам Ани да расте така.

Петър въздъхна. – Ще говоря с нея. Но и ти трябва да си по-уверена. Това е твоето дете. Ти решаваш.

На следващия ден Мария ми се обади. Гласът ѝ беше по-мек. – Ели, извинявай за вчера. Понякога забравям, че ти си майката. Просто искам най-доброто за Ани.

– И аз, Мария – казах. – Може би трябва да говорим повече, а не да се караме.

– Може би – съгласи се тя. – Ще опитам.

Затворих телефона и се почувствах малко по-лека. Знаех, че няма да е лесно, но поне направихме първата крачка.

Понякога се чудя – колко още семейства като нашето се борят със същите проблеми? Колко майки и снахи плачат нощем, защото не могат да намерят общ език? Може би не съм сама. Може би всички имаме нужда просто да бъдем чути. Как мислите, има ли изход от този омагьосан кръг?