Денят, в който сърцето ми се пръсна: Една майка, един син и една неизказана истина

— Какво каза, Лиляна? — гласът ми трепереше, докато стисках дръжката на вратата. Съседката ми стоеше на прага, с онзи особен поглед, който винаги носи лоши новини.

— Ами… Мария, честито! Ще ставаш свекърва! — усмихна се тя неловко. — Видях ги вчера в общината, с Даниела. Подписват след две седмици.

Светът ми се срина. Не бях чула нищо от сина си — нито дума, нито намек. Стоях като вцепенена, а в гърдите ми се надигаше болка, която не можех да овладея. След като Лиляна си тръгна, затворих вратата и се свлякох на пода. Сълзите ми се стичаха без спиране. Как е възможно? Аз, която го отгледах сама след като баща му ни напусна, сега съм последната, която разбира за най-важния ден в живота му.

Вечерта не мигнах. Въртях се в леглото и си припомнях всяка наша разправия през последните години. Откакто Даниела се появи, все по-рядко го виждах. Тя винаги беше студена с мен, а той — все по-отдалечен. Но никога не съм си представяла, че ще ме изключат напълно.

На сутринта реших — няма да се крия повече. Ще отида при тях и ще поискам обяснение. Облякох най-обикновената си рокля и тръгнах към апартамента им в Люлин. По пътя ръцете ми трепереха, а сърцето ми блъскаше лудо.

Звъннах на вратата. Отвори Даниела. Очите ѝ проблеснаха изненадано.

— Мария…? Какво правите тук?

— Искам да говоря с Димитър — казах тихо, но твърдо.

Тя се поколеба за миг, после ме пусна вътре. В хола Димитър седеше пред лаптопа си. Когато ме видя, лицето му помръкна.

— Мамо…

— Защо научавам от съседката, че ще се жениш? — гласът ми беше дрезгав от плач.

Той въздъхна тежко и погледна към Даниела.

— Не исках да те нараня…

— Да ме нараниш? — прекъснах го. — Знаеш ли какво е да чуеш такова нещо от чужд човек? Аз съм ти майка!

Даниела пристъпи напред:

— Мария, не искахме да стане така. Просто… Митко смяташе, че ще реагирате остро.

— Остро? Защо? Какво съм направила?

Димитър замълча. В стаята се разстла тягостно мълчание. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник.

— Мамо… — започна той най-сетне. — Ти винаги си имала мнение за всичко. Всеки път когато сме говорили за бъдещето ни с Даниела… ти си била против.

— Аз само исках най-доброто за теб! — извиках през сълзи.

— Но ти не приемаш избора ми! — гласът му беше остър като нож.

Погледнах към Даниела — тя стоеше с ръце скръстени пред гърдите си, устните ѝ бяха стиснати.

— Никога не съм искала да ви разделям — прошепнах. — Просто… след всичко, което преживяхме с баща ти… страх ме е да не останеш сам. Да не страдаш.

Димитър се изправи:

— Мамо, аз вече не съм дете! Имам право на свой живот!

Сълзите ми рукнаха отново. В този момент осъзнах колко съм го задушавала със страховете си. Колко често съм го карала да избира между мен и нея.

— Съжалявам… — прошепнах едва чуто.

Даниела пристъпи към мен:

— Мария, никой не иска да ви изключва. Просто… трябва да ни дадете пространство.

Погледнах ги — двама млади хора, които искат да са щастливи. А аз? Аз стоях между тях като призрак от миналото.

Тръгнах си без да кажа повече нищо. По пътя към вкъщи дъждът започна да вали силно — сякаш небето плачеше заедно с мен. Вкъщи седнах до прозореца и гледах как капките се стичат по стъклото.

В следващите дни Димитър не ми се обади. Не получих покана за сватбата. Научих отново от Лиляна, че са подписали тихо, само с най-близките приятели.

Седмици наред се лутах между гняв и отчаяние. Питах се къде сбърках като майка. Защо любовта ми към него го е отблъснала толкова далеч?

Една вечер той дойде неочаквано у дома. Стоеше на прага като малкото момче, което някога търсеше утеха в прегръдките ми.

— Мамо… — каза тихо. — Може ли да поговорим?

Седнахме един срещу друг на масата в кухнята. Той хвана ръцете ми.

— Съжалявам, че те наранихме… Просто имах нужда да порасна сам.

Погалих го по косата — както правех когато беше дете.

— И аз съжалявам, Митко… Понякога любовта боли повече от всичко друго.

Той се усмихна тъжно:

— Ще дойдеш ли у нас тази неделя? Даниела ще приготви баница…

Сърцето ми трепна от надежда.

Сега знам: понякога трябва да пуснеш децата си да летят сами, дори ако това означава да останеш сама със страховете си. Но дали някога ще престане да боли? Кажете ми — къде свършва майчината обич и започва свободата на детето?