Есенна благословия: Когато дъщеря ни не беше приета от всички

– Не може да бъде! – гласът на Стефан, мъжът ми, отекна в малката кухня, докато държеше в ръцете си теста за бременност. Очите му се разшириха, а аз стоях срещу него, с ръце, стиснати до болка, и се опитвах да не се разплача. Беше късна есен, навън дъждът барабанеше по прозорците на панелния ни апартамент в Люлин, а аз се чувствах като в капан между миналото и бъдещето.

– Катя, ти си на 47! Как ще го кажем на децата? – продължи той, гласът му се пречупи между тревога и гняв.

– Не знам, Стефане. Но това е нашето дете. Не мога… не мога да го махна. – думите ми излязоха едва чуто, но твърдо. В този момент разбрах, че съм сама в решението си, дори и до мен да стои човекът, с когото съм прекарала половината си живот.

Синовете ни, Ивайло и Калоян, вече бяха поели по своя път. Ивайло наскоро се ожени, Калоян учеше в университета във Велико Търново. Когато им съобщихме новината, реакциите им бяха като студен душ.

– Мамо, това е някаква шега, нали? – Калоян се засмя нервно по телефона. – На тази възраст? Как ще се справите? Какво ще кажат хората?

– Не ме интересува какво ще кажат хората! – избухнах. – Това е нашето семейство, нашият живот!

Но думите ми увиснаха във въздуха. Ивайло не каза нищо, само въздъхна тежко и затвори телефона. Стефан се затвори в себе си, започна да се прибира все по-късно, а аз се чувствах като натрапник в собствения си дом. Майка ми, баба Мария, която живееше на село, беше единствената, която се зарадва истински.

– Катенце, дете е благословия, независимо кога идва. Господ знае защо ти го праща – каза тя по телефона, а гласът ѝ беше като топъл шал, увит около раменете ми.

Бременността ми не беше лека. Лекарите ме гледаха с подозрение, сякаш съм извършила престъпление. – На тази възраст рисковете са големи, госпожо Георгиева – повтаряше д-р Петрова. – Помислете добре.

Но аз вече бях решила. Всяка вечер галех корема си и си представях малкото момиченце, което ще внесе светлина в нашия дом. Въпреки страховете, въпреки самотата, въпреки неодобрението на синовете ми и мълчанието на Стефан.

Месеците минаваха бавно. Веднъж, докато пазарувах в кварталния магазин, чух две съседки да шушукат:

– Видя ли Катя? Пак е бременна! На тия години… Срамота!

– Абе, хората не знаят кога да спрат. После децата ще се срамуват от тях.

Сълзите ми напираха, но се престорих, че не ги чувам. Вечер, когато останех сама, се питах дали не сгреших. Дали не обричам детето си на подигравки и самота. Но после усещах ритничетата ѝ и знаех, че няма връщане назад.

Когато дойде денят на раждането, Стефан беше до мен. Държеше ръката ми, макар да усещах, че е уплашен повече от мен. След дълги часове болка, чух първия плач на дъщеря ни. Нарекохме я Мария, на майка ми. Когато я сложиха в ръцете ми, всичко останало изчезна – страхът, болката, съмненията. Имаше само любов.

Първите седмици бяха тежки. Стефан се опитваше да помага, но често се затваряше в себе си. Ивайло и Калоян дойдоха да видят сестра си, но стояха настрана, сякаш се страхуваха да я докоснат.

– Мамо, не знам какво да кажа – призна Калоян. – Чувствам се странно. Все едно не съм част от това семейство вече.

– Ти винаги ще си част от семейството, Калояне. Просто… животът ни поднесе изненада. Моля те, опитай се да я приемеш.

С времето Мария растеше, а с нея и любовта ми към нея. Но и болката от отчуждението на синовете ми. Веднъж, когато Мария беше на три години, Ивайло дойде с жена си. Седнахме на масата, а той ме погледна сериозно:

– Мамо, не мога да разбера защо го направи. Всички ни гледат странно. Дори жена ми се чувства неудобно. Не мислиш ли, че беше егоистично?

– Егоистично е да откажеш любов на едно дете, само защото не се вписва в представите ти за нормално семейство – отвърнах тихо.

Той замълча, а аз усетих как сърцето ми се къса. Вечерта, когато Мария заспа, седнах до прозореца и гледах светлините на София. Питах се дали някога ще бъда простена за това, че посмях да бъда майка отново. Дали някога синовете ми ще приемат сестра си? Дали ще разберат, че любовта не се дели, а се умножава?

Годините минаваха, Мария растеше, а аз се учех да бъда майка на малко дете, докато вече бях баба. Стефан се промени – започна да се усмихва повече, да играе с дъщеря ни, да я води в парка. Но синовете ми останаха дистанцирани. Понякога се питам – заслужаваше ли си всичко това? Дали щях да бъда по-щастлива, ако бях послушала страха си, а не сърцето си?

Понякога, когато гледам Мария как рисува на масата, се улавям да си мисля: „Дали някога ще бъда разбрана? Или ще остана майката, която не се вписа в ничии очаквания?“ Какво бихте направили вие, ако бяхте на мое място?