Истината, която разби семейството ми: Лицето зад маската на идеалния годеник

— Не мога да повярвам, че го правиш отново! — гласът на сестра ми Елица проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до вратата, стиснала дръжката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше късна есен, дъждът барабанеше по прозореца, а в нашия дом се разразяваше буря, която нямаше нищо общо с времето навън.

Преди година Елица доведе у дома Петър — висок, усмихнат мъж с безупречни обноски и поглед, който сякаш виждаше през теб. Родителите ни го приеха като син. Майка ми, която рядко харесваше някого, се разтопи от първата му усмивка. Баща ми го покани на риболов още след втората среща. А аз… аз бях единствената, която усещаше нещо нередно.

— Какво ти става? Защо винаги си толкова подозрителна? — питаше ме Елица, когато я предупреждавах да не се доверява сляпо.

— Просто искам да си щастлива — отвръщах аз, но вътре в мен се надигаше тревога. Петър беше прекалено идеален. Никой не е толкова съвършен.

Първите пукнатини се появиха на рождения ден на майка ми. Петър закъсня с час и половина. Каза, че е имал спешна работа. Но когато отиде до тоалетната, телефонът му остана на масата и получи съобщение: „Липсваш ми. Кога ще се видим пак?“

Сърцето ми заби лудо. Погледнах Елица — тя сияеше, не подозираше нищо. Реших да не казвам нищо тогава. Може би беше грешка.

Седмици по-късно го видях в кафене на булевард „Витоша“. Не беше с Елица. Беше с друга жена — млада, руса, с ръка върху неговата. Смяха се, а той я целуна по челото. Снимката, която направих с телефона си, беше размазана, но достатъчно ясна.

Вечерта седях в стаята си и гледах снимката отново и отново. Какво да правя? Ако кажа на Елица, ще разбия сърцето ѝ. Ако замълча, ще я оставя да живее в лъжа.

— Ти си ми сестра! — изкрещя тя, когато ѝ показах снимката. — Как можа да го следиш? Това е болестно!

— Не го следих! Просто го видях! — гласът ми трепереше. — Той те лъже, Ели!

— Не вярвам! Петър не е такъв човек!

Тя излезе от стаята и тресна вратата зад себе си. Седях на леглото и плаках. Майка ми дойде при мен.

— Защо правиш това? — попита тихо. — Не виждаш ли колко е щастлива?

— Защото я обичам — прошепнах.

Дните минаваха тежко. Елица избягваше да говори с мен. Петър продължаваше да идва у дома, все така любезен и внимателен. Но аз вече знаех истината.

Една вечер чух родителите ми да говорят тихо в кухнята.

— Мислиш ли, че Даниела си измисля? — попита баща ми.

— Не знам — отвърна майка ми. — Но ако е права… какво ще стане с Елица?

Тогава реших да действам. Потърсих жената от снимката във Facebook. Оказа се Мария — колежка на Петър от университета. Писах ѝ: „Здравей, извинявай за директността, но имам нужда да знам какво е между теб и Петър.“

Тя отговори почти веднага: „Петър е моят приятел от две години.“

Светът ми се срина. Две години? Значи е бил с Мария още преди да срещне Елица.

Събрах смелост и разказах всичко на родителите си. Те бяха шокирани. Баща ми поиска да говори с Петър лично.

— Петре, има ли нещо, което трябва да знаем? — попита го строго баща ми една вечер, когато всички бяхме на масата.

Петър пребледня.

— Не знам за какво говорите…

— Знаеш много добре — намесих се аз. — За Мария.

Елица ме изгледа с омраза.

— Даниела… стига вече!

Но Петър сведе глава.

— Съжалявам… Не исках да ви нараня…

Елица избухна в сълзи и избяга от стаята.

След този ден всичко се промени. Родителите ни не можеха да повярват как са били измамени. Елица се затвори в себе си и отказваше да говори с мен месеци наред. Майка ми плачеше всяка вечер. Баща ми мълчеше и пушеше на балкона.

Аз останах сама със своята истина и вината си. Постъпих ли правилно? Можех ли да замълча? Или трябваше да защитя сестра си на всяка цена?

Днес Елица живее сама под наем в малък апартамент в „Младост“. Говорим рядко. Семейството ни вече не е същото.

Понякога се питам: струваше ли си истината тази цена? Или понякога е по-добре да оставиш хората да вярват в своите илюзии?