Когато майчината обич се сблъска със стената на безразличието

— Мамо, не мога сега, имам работа! — гласът на Деси прониза тишината в малката ми кухня като нож. Стоях до прозореца, държейки чашата с чай, а ръцете ми трепереха. Навън валеше ситен дъжд, а аз се чувствах по-сама от всякога.

Винаги съм била до нея. Още откакто беше малко момиченце с руси плитки и големи кафяви очи. Когато беше болна, носех я на ръце из коридорите на стария ни панелен апартамент в Люлин. Шиех ѝ костюми за детските тържества в градината, печах торти с шарени пръчици за рождения ѝ ден. Когато порасна и започна да прави своите избори — някои добри, други не толкова — никога не я осъждах. Само я подкрепях. Дори когато избра да се омъжи за Петър, въпреки че всички казваха, че не е за нея.

После се появиха внуците — Марти и малката Ива. Бях там всеки ден. Готвех, чистех, водех ги на детска градина, взимах ги обратно, когато Деси имаше извънредна смяна в болницата. Никога не съм се оплаквала. Дори когато Петър започна да се прибира все по-късно и аз трябваше да остана до полунощ, за да приспя децата.

Но сега… Сега аз бях тази, която имаше нужда от помощ. След като лекарят ми каза диагнозата — диабет тип 2 и начална форма на артрит — светът ми се срина. Болките в ставите ме караха да се събуждам посред нощ, а захарта ми скачаше като луда. Понякога не можех да стана от леглото сутрин.

— Деси, моля те… — прошепнах по телефона. — Само за няколко дни. Не мога да се справя сама.

— Мамо, нямам пространство за това сега! — отговори тя рязко. — Имам дежурства, Петър пак е командировка, Марти е болен… Не мога!

Затворих телефона и се разплаках. За първи път от години плаках така — безутешно, като дете. Спомних си всички онези нощи, когато тя имаше температура и аз стоях будна до леглото ѝ. Всички онези пъти, когато ѝ носех супа в университета или ѝ пращах пари, защото стипендията не стигаше.

На следващия ден звънна съседката ми леля Мария.

— Как си, Цвете? Не съм те виждала отдавна.

— Не съм добре… — признах си срамежливо. — Деси няма време за мен.

Леля Мария поклати глава.

— Децата забравят, Цвете. Като имат нужда от нас — търсят ни. После… все едно ни няма.

Думите ѝ ме заболяха повече от всичко друго. Започнах да се питам: къде сбърках? Дали прекалено много съм давала? Дали съм я разглезила? Или просто така е животът?

Дните минаваха бавно. Болките се усилваха. Понякога не можех да стигна до магазина и ядях сух хляб с чай. Веднъж паднах в банята и лежах на студения плочник почти час, докато успея да се изправя сама.

Една вечер телефонът звънна. Беше Марти.

— Бабо, кога ще дойдеш пак? Мама казва, че си болна.

Гласчето му беше тъжно и виновно.

— Скоро, мило мое… Скоро ще дойда.

След този разговор реших да напиша писмо на Деси. Не смс, не вайбър съобщение — истинско писмо на хартия.

„Деси,

Винаги съм била до теб. Знам, че животът ти е труден и че имаш много отговорности. Но понякога човек има нужда просто да чуе: ‘Тук съм за теб.’ Не те обвинявам. Просто ми липсваш. Искам да знаеш, че винаги ще бъда твоята майка — дори когато ти нямаш време за мен.

Обичам те,
Мама“

Оставих писмото на масата и го изпратих по пощата на следващия ден.

Седмица по-късно чух ключа във вратата. Деси стоеше на прага със зачервени очи.

— Мамо… Прости ми… — прошепна тя и падна на колене пред мен.

Прегърнах я силно. Болката не изчезна, но поне вече не бях сама.

Сега често си мисля: Кога забравихме какво значи да сме семейство? Защо трябваше да стигнем до тук?

Кажете ми — дали прекалената обич може да направи децата ни слепи за нашите нужди?