Когато родителите си тръгнат, няма връщане: История за прошката и ината

– Не искам да ги виждам! – изкрещя Габриел, докато хвърляше чашата с вода в мивката. Стъклото издрънча, а аз се стреснах, макар че вече бях свикнала с избухванията му. Стоях в кухнята на малкия ни апартамент в София, с ръце, стиснати в юмруци, и се чудех как отново стигнахме дотук. Беше само седмица преди сватбата ни, а атмосферата беше по-напрегната от всякога.

– Габриел, моля те, нека поне поговорим с тях – опитах се да звуча спокойно, макар че гласът ми трепереше. – Това е нашият ден, но и техен. Ти си им син…

– Не, Ивана! – прекъсна ме той. – Те не са ми родители. Не и след всичко, което направиха.

Замълчах. Знаех, че няма да го убедя с думи. Габриел беше твърдоглав като баща си. От години не си говореха. Причината? Една стара семейна драма, която се беше превърнала в рана, гноясваща под повърхността. Когато беше на 18, баща му – строг и студен човек, го беше изгонил от вкъщи заради една глупава кавга. Майка му, мълчалива и покорна, не беше посмяла да се противопостави. Оттогава Габриел не им беше простил.

Седнах на дивана и се загледах в снимката ни от морето – усмихнати, безгрижни, преди всичко това да ни застигне. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното. Моите родители бяха различни – топли, подкрепящи, макар и бедни. Когато им казах, че ще се омъжвам за Габриел, майка ми се разплака от радост, а баща ми ме прегърна силно. Те щяха да са на сватбата. Но родителите на Габриел…

– Ако не ги поканиш, ще съжаляваш – прошепнах, повече на себе си, отколкото на него. Той не отговори. Само излезе, тръшвайки вратата.

Сватбеният ден дойде. Беше слънчево, но в мен беше мрачно. Залата беше пълна с роднини, приятели, смях и музика. Но на масата, където трябваше да седят родителите на Габриел, имаше две празни места. Видях как очите му се спират там, как устните му се свиват в тънка линия. Но не каза нищо. През цялата вечер беше напрегнат, усмихваше се насила, а когато всички си тръгнаха, се затвори в спалнята и не излезе до сутринта.

Минаха месеци. Животът ни се въртеше около работа, сметки, дребни радости и големи мълчания. Опитвах се да го накарам да говори, да се отвори, но той се затваряше все повече. Веднъж, докато вечеряхме, му казах:

– Габриел, майка ти ми писа във Фейсбук. Пита как си. Казах ѝ, че си добре.

Той ме изгледа остро:

– Не искам да говориш с нея. Не искам да знам нищо за тях.

– Но тя е твоя майка…

– Не е! – изкрещя той и стана от масата.

Тогава разбрах, че болката му е по-голяма, отколкото съм си представяла. Не беше просто инат. Беше рана, която не можеше да зарасне. Но и не искаше да ѝ даде шанс.

Една вечер, докато прибирах дрехите от простора, телефонът ми звънна. Беше непознат номер. Вдигнах и чух разтреперан женски глас:

– Ивана? Аз съм Мария, майката на Габриел. Моля те… той добре ли е?

Сърцето ми се сви. Чувах болката ѝ, усещах я през слушалката. Разказа ми, че баща му е болен, че не знаят как да стигнат до сина си. Плачеше. Обещах ѝ, че ще опитам да говоря с него.

Седнах до Габриел на дивана. Той гледаше новините, но очите му бяха празни.

– Баща ти е болен – казах тихо. – Майка ти се обади. Моли те да отидеш при тях.

Той не помръдна. Само стисна зъби.

– Не ме интересува. Те ме изгониха. Нека сега си живеят с това.

– Габриел, моля те… – гласът ми се прекърши. – Ще съжаляваш. Когато ги няма, няма връщане назад.

Той ме погледна с очи, пълни с гняв и болка.

– Ти не разбираш! Ти имаш семейство, което те обича. Аз… аз нямам нищо.

– Имаш мен – прошепнах. – И имаш шанс да простиш. За себе си, не за тях.

Той стана и излезе. Върна се късно, миришещ на алкохол. Не говорихме повече за това.

Дните се нижеха. Един следобед, докато миех чиниите, телефонът пак звънна. Този път беше братовчедка му. Баща му бил в болница, в тежко състояние. Казах на Габриел. Той само кимна, без да каже дума. На следващия ден получихме вестта – баща му е починал.

Габриел се срина. Седеше на пода в хола, с глава в ръцете, и плачеше като дете. Никога не го бях виждала така. Прегърнах го, но знаех, че нищо не може да върне времето назад.

Погребението беше тихо, скромно. Габриел стоеше на края, далеч от всички. Майка му го гледаше с надежда, но той не посмя да я доближи. След всичко, което беше преживял, не можеше да прости – нито на тях, нито на себе си.

Върнахме се вкъщи. Вечерта седяхме в тъмното, без да говорим. Най-накрая той прошепна:

– Мислиш ли, че ако бях отишъл по-рано, щеше да е различно?

Не знаех какво да кажа. Болката му беше като бездънна яма. Но знаех, че трябва да му дам време. И да се надявам, че някой ден ще намери сили да прости – на тях, на себе си, на живота.

Понякога се чудя – колко струва прошката? И дали някога ще можем да се освободим от тежестта на миналото? Какво бихте направили вие, ако бяхте на мое място?