Когато синът ми се ожени тайно: Разпадането на една майчина вяра

– Как можа да ми го причиниш, Даниел? – думите ми се разпиляха във въздуха като счупено стъкло. Стоях в средата на хола, с телефона в ръка, а гласът ми трепереше от гняв и обида. Беше късен следобед, слънцето се прокрадваше през пердетата, но в мен беше тъмно и студено.

Даниел мълчеше от другата страна на линията. Чувах само дишането му. Знаех, че е далеч – някъде в Германия, където работеше вече трета година. Но никога не съм се чувствала толкова далеч от него, както в този момент.

– Мамо… – прошепна той. – Не исках да те нараня.

– Не си искал? – прекъснах го. – А защо тогава научавам от Фейсбук, че си се оженил? Защо не ми каза? Защо не ме покани? Аз съм ти майка!

Сълзите ми се стичаха по бузите, но не ги избърсах. Нека види болката ми, макар и през екрана.

– Всичко стана много бързо… – започна да обяснява той. – С Милена решихме…

– Милена ли? – повторих името ѝ с горчивина. – Дори не съм я виждала! Как можа да направиш такова нещо зад гърба ми?

В този момент вратата на кухнята се отвори и мъжът ми, Георги, надникна притеснено.

– Какво става? – попита тихо.

Само поклатих глава. Не можех да говоря повече. Оставих телефона на масата и излязох на балкона. Въздухът беше тежък, а шумът от улицата долу ме дразнеше. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Къде сбърках? Защо не ми се довери? Какво още крие от мен?

Вечерта мина в мълчание. Георги опита да ме утеши:

– Може би е бил уплашен… Може би не е искал да те тревожи.

– Не ме тревожи? – изсмях се през сълзи. – Аз съм му майка! Как може да мисли, че ще ме предпази с лъжа?

Седмици наред не можех да спя. Всяка вечер гледах снимките му във Фейсбук – усмихнат до непознато момиче с дълга тъмна коса. Пишех му съобщения, които изтривах преди да изпратя. Сърцето ми беше пълно с обида и разочарование.

Майка ми, баба Мария, дойде една сутрин и ме намери разплакана над чашата кафе.

– Недей така, дете мое – каза тя и ме прегърна. – Мъжете са такива… Понякога мислят, че ни пазят, а всъщност ни нараняват най-много.

– Но аз го възпитах да бъде честен! – възкликнах. – Всичко съм дала за него! Работих по две смени, за да учи в София…

– Знам – кимна тя. – Но децата порастват и започват да крият неща от нас. Това не значи, че не те обича.

Думите ѝ не ме утешиха. Чувствах се предадена от най-скъпия си човек.

Минаха месеци. Даниел рядко се обаждаше. Разговорите ни бяха кратки и повърхностни. Един ден получих писмо по пощата – истинско писмо! Ръката ми трепереше, докато го отварях.

„Мамо,

Знам, че си разочарована от мен. Знам, че те нараних. Не знаех как да ти кажа… Беше трудно решение. Милена е бременна и затова побързахме със сватбата. Не исках да те тревожа от разстояние… Моля те, прости ми.

Обичам те,
Даниел“

Седях дълго с писмото в ръка. Прочетох го десетки пъти. Сърцето ми се свиваше от болка и обида, но някъде дълбоко усещах и капка надежда.

Разказах на Георги за бебето.

– Ще ставаме баба и дядо – усмихна се той плахо.

– Не знам дали мога да му простя… – прошепнах.

– Ако не му простиш ти, кой ще го направи?

Дните минаваха бавно. На работа колежките ме питаха защо съм тъжна. Не можех да им кажа истината – срамувах се, че синът ми ме е изключил от най-важния момент в живота си.

Една вечер телефонът звънна. Видях името на Даниел и вдигнах със свито сърце.

– Мамо… Може ли да дойдем у дома за Великден?

Гласът му беше несигурен, почти детски.

– С Милена ли?

– Да… Искам да ви запозная.

Дълго мълчах. После казах:

– Добре… Елате.

Великден дойде с пролетния дъжд и мириса на козунак. Когато Даниел прекрачи прага с Милена до себе си – млада жена с топли очи и леко закръглено коремче – почувствах как гневът ми започва да се топи.

Милена пристъпи плахо към мен:

– Здравейте… Знам, че не започнахме добре…

Погледнах я дълго. После я прегърнах неловко.

– Добре дошла у дома…

Седнахме всички на масата. Даниел държеше ръката ми под масата и шепнеше:

– Благодаря ти, мамо…

Сълзите ми този път бяха от облекчение.

Но вътре в мен остана една рана: Ще мога ли някога пак да му вярвам напълно? Или доверието веднъж изгубено остава завинаги счупено?

Кажете ми, вие бихте ли простили на детето си такова предателство? Или има неща, които никога не могат да бъдат забравени?