Когато светът спре: Историята на една майка, която изгуби сина си в дъждовната нощ

— Мамо, ще се прибера по-късно, не ме чакай — гласът на Петър прозвуча в слушалката, докато навън дъждът блъскаше по прозорците на болницата. Беше почти полунощ, а аз приключвах поредната си нощна смяна като медицинска сестра в Пирогов. Винаги се тревожа, когато Петър закъснява, но този път нещо в гласа му ме накара да се усмихна. Може би защото беше петък и знаех, че ще се види с приятели. Може би защото вярвах, че нищо лошо не може да ни се случи.

Излязох от болницата и дъждът ме посрещна с ледените си пръсти. Вървях към спирката, а мислите ми препускаха — какво ще сготвя утре, дали Петър ще си намери работа след университета, дали ще успея да платя тока този месец. Животът ни никога не е бил лесен, откакто баща му ни напусна. Но двамата с Петър винаги сме били екип.

Когато автобусът спря на „Орлов мост“, видях синьо-червените светлини на полицейски коли. Кордон. Полицаи махаха с фенери, насочваха трафика. „Поредната катастрофа“, помислих си и стиснах чантата си по-силно. Не исках да гледам. Не исках да знам чия майка ще плаче тази нощ.

— Госпожо, минете от другата страна! — извика един млад полицай.

Поклатих глава и забързах крачка. Дъждът се усилваше. В далечината видях разпиляни стъкла, някаква тъмна фигура на асфалта, покрита с одеяло. Сърцето ми прескочи, но си казах: „Не гледай! Не е твоя работа.“

Прибрах се у дома и светнах лампата в коридора. Петър още го нямаше. Оставих му бележка: „Има мусака в хладилника. Обичам те.“ После легнах, но не можех да заспя. Всяко преминаващо такси ме караше да подскачам. Всяко съобщение на телефона ме караше да се надявам.

В 3:17 сутринта телефонът иззвъня. Номерът беше непознат.

— Госпожа Георгиева? — гласът отсреща беше официален, студен.
— Да?
— Обаждаме се от полицията. Моля ви да дойдете до „Пирогов“ възможно най-скоро.

Светът ми спря. Не помня как съм стигнала до болницата. Не помня как съм минала през същия кордон, през който минах по-рано тази вечер. Само помня лицето на лекаря — колегата ми д-р Иванова — и сълзите в очите ѝ.

— Съжалявам, Мария… Петър… не успяхме да го спасим.

В този момент всичко се разпадна. Не можех да дишам. Не можех да говоря. Само един въпрос кънтеше в главата ми: „Защо?“

Дните след това минаваха като в мъгла. Хората идваха у дома — съседи, роднини, колеги — носеха цветя и празни думи: „Съболезнования“, „Дръж се“, „Времето лекува“. Никой не разбираше болката ми. Никой не знаеше какво е да чакаш стъпките на детето си по коридора и да чуваш само тишината.

Баща му дойде на погребението — за първи път от години. Стоеше в ъгъла и плачеше тихо. След церемонията седнахме на кухненската маса.

— Мария… ако бях останал… може би…
— Не започвай! — прекъснах го остро. — Това няма значение вече.

Но вътре в мен гневът кипеше. Защо трябваше да съм сама? Защо всичко пада върху мен? Защо съдбата реши да ми отнеме единственото, което имах?

Седмици наред не излизах от вкъщи. Не можех да гледам хората по улицата — майки с деца, двойки, които се смеят под чадърите си. Всичко ме дразнеше. Всичко ме болеше.

Една вечер сестра ми Даниела дойде без предупреждение.

— Мария, така не може! Трябва да живееш! Петър не би искал да се предадеш!
— Какво знаеш ти? — изкрещях ѝ през сълзи. — Имаш две деца! Имаш семейство! Аз нямам нищо!
— Имаш мен! Имаш приятели! Имаш себе си!

Тогава избухнах в плач като никога досега. Даниела ме прегърна и за първи път усетих, че не съм напълно сама.

Минаха месеци. Започнах пак работа — трудно беше да гледам болните деца и майките им, но някак намирах сили в това да помагам на другите. Понякога си мисля, че Петър е до мен — усещам го в песента на птиците сутрин или в миризмата на любимото му кафе.

Вината обаче не ме напуска. Всяка вечер си задавам един и същ въпрос: ако бях спряла при катастрофата? Ако бях попитала полицаите кого са ударили? Ако бях настояла Петър да се прибере по-рано?

Може ли една майка някога да си прости?

Понякога се чудя: как продължаваш напред, когато светът ти е спрял? Как намираш смисъл в живота след такава загуба? Кажете ми — има ли изобщо лек за такава болка?