Майчина обич: Когато станах майка на собственото си внуче

— Не мога повече, мамо! — гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше пред мен в кухнята, стиснала чашата си с чай така силно, че се страхувах да не я счупи. В този момент разбрах, че болката ѝ е по-голяма от всичко, което някога съм изпитвала.

Мария и съпругът ѝ Петър опитваха да имат дете вече шест години. Всяка Коледа, всеки Великден, всяка среща с приятели беше белязана от въпроса: „А вие кога ще имате бебе?“ Виждах как Мария се свиваше всеки път, когато някой повдигнеше темата. Лекарите казаха, че шансът е почти нулев. Аз не можех да понеса да гледам как дъщеря ми се срива малко по малко.

— Ще го направя аз — изрекох тихо, почти шепнешком. Мария ме погледна невярващо.

— Какво ще направиш?

— Ще износя детето ти. Ще бъда сурогатната майка.

В първия момент тя избухна в смях — нервен, отчаян смях. После се разплака неудържимо. Прегърнах я и за първи път от години усетих, че между нас има надежда.

Съпругът ми Георги беше против от самото начало. „Това не е нормално! Какво ще кажат хората? На твоите години — да раждаш!“, крещеше той една вечер, когато Мария вече си беше тръгнала. „Не ме интересува какво ще кажат хората! Интересува ме само Мария!“, отвърнах му аз. Седмици наред вкъщи беше ледено студено — не от времето, а от думите и мълчанието между нас.

Процедурите започнаха — изследвания, инжекции, хормони. Чувствах се като опитно животно в лаборатория. Лекарите в София ме гледаха с недоверие: „На 54 години? Сигурна ли сте?“ Бях сигурна. Или поне така си мислех.

Когато тестът излезе положителен, Мария ме прегърна толкова силно, че едва си поех въздух. Петър стоеше настрани, притеснен и объркан. Георги не каза нищо — само кимна и излезе от стаята.

Бременността не беше лека. Болеше ме кръста, гадеше ми се постоянно, а съседките започнаха да шушукат зад гърба ми. „Видя ли я баба Бойка? Пак е бременна! На тия години!“ В магазина жените ме гледаха с любопитство и осъждане. Дори приятелките ми започнаха да се отдръпват.

Една вечер Георги седна до мен на дивана. „Не мога да го приема, Бойке. Чувствам се като чужденец в собствения си дом.“ Погледнах го и видях болката в очите му — болка, която аз самата му причиних.

Месеците минаваха бавно. Мария идваше всеки ден — носеше ми плодове, готвеше ми супи, масажираше краката ми. Но усещах дистанция между нас — сякаш се страхуваше да се зарадва истински. Петър почти не говореше с мен.

Родих на 55 години — момиченце с големи кафяви очи и черна коса като на Мария. В родилното отделение сестрите ме гледаха като чудо невиждано. „Това е внучето ви?“, питаха те. „Да… и дъщеря ми едновременно“, прошепнах аз.

Първите дни вкъщи бяха кошмарни. Мария и Петър настояваха да вземат бебето веднага. Аз не можех да го пусна от ръцете си — плаках цяла нощ, докато го държах до гърдите си. Георги стоеше в другата стая и слушаше безмълвно.

— Мамо, дай ми я! Това е моето дете! — извика Мария една сутрин, когато отказах да ѝ дам бебето за къпане.

— Но аз я носих девет месеца! Аз я родих! — извиках в отговор.

В този момент разбрах колко е тънка границата между майчината обич и егоизма. Семейството ни се разпадаше пред очите ми — Георги се изнесе при сестра си, Мария спря да идва всеки ден, а аз останах сама с едно бебе и хиляди въпроси в главата си.

Селото вече открито говореше за нас. „Баба роди внучето си!“, „Това е против природата!“, „Грях е!“ Не можех да изляза до магазина без да чуя шепотите зад гърба си.

Една вечер Мария дойде сама. Седна срещу мен и дълго мълча.

— Мамо… благодаря ти за всичко. Но това дете е мое… Моля те…

Погледнах я и видях в очите ѝ същата болка, която изпитвах и аз. Прегърнах я силно и ѝ подадох бебето.

Сега живея сама в къщата ни на края на селото. Георги се върна след време, но между нас остана пропаст. Мария и Петър идват понякога с малката Бояна — тя ми казва „бабо“, но понякога ме гледа с онзи особен поглед… сякаш усеща нещо повече.

Понякога се питам: Дали направих правилното? Дали любовта към детето ми заслужаваше такава жертва? Или просто обърках съдбата на всички ни завинаги?

А вие какво бихте направили на мое място? Може ли една майчина жертва да бъде простена от всички?