Майчината тишина на сватбата: История за изгубената близост

— Не искам да идваш на сватбата ми, мамо. — Гласът на Мария беше тих, но твърд, сякаш всяка дума режеше въздуха между нас като нож. Стоях в коридора на нашия апартамент в Люлин, с чаша чай в ръка, а светът около мен се срина за секунди.

— Какво каза? — прошепнах, макар че чух всичко ясно. Сърцето ми биеше лудо, а ръцете ми трепереха. — Мария, моля те…

Тя не ме погледна. Беше се обърнала към прозореца, където дъждът барабанеше по стъклото. — Не искам да разваляш деня ми. Моля те, просто… не идвай.

В този момент си спомних всички онези нощи, когато тя се прибираше разплакана от училище, а аз я прегръщах и ѝ обещавах, че всичко ще се оправи. Спомних си как ѝ държах ръката в болницата, когато махаха сливиците ѝ. Как ѝ купувах любимите кифлички от кварталната фурна всяка сутрин преди училище. Как се смеехме заедно на глупави сериали и как тайно ѝ давах пари за кино, когато баща ѝ беше прекалено строг.

— Мария, аз съм ти майка — гласът ми прозвуча чуждо дори на мен самата. — Какво съм направила толкова лошо?

Тя се обърна рязко. Очите ѝ бяха пълни със сълзи и гняв. — Винаги трябва да е по твоя начин! Винаги! Дори сега, когато съм пораснала, пак се опитваш да контролираш всичко! Не можеш ли поне веднъж да ме оставиш да бъда щастлива по моя начин?

Седнах на стария диван в хола и се загледах в снимките по стената — Мария на първия учебен ден, Мария с медал от олимпиада по математика, Мария на абитуриентския бал. Навсякъде усмихната, навсякъде до мен. Кога се беше случило това отчуждение? Кога бях станала врагът?

Съпругът ми, Георги, влезе тихо в стаята. — Какво става? — попита той, усещайки напрежението.

— Дъщеря ти не иска да отида на сватбата ѝ — казах с пресипнал глас.

Той въздъхна тежко и седна до мен. — Може би трябва да ѝ дадем пространство. Знаеш колко е инатлива…

— Аз ли съм виновна? — попитах отчаяно. — Толкова ли съм лоша майка?

Георги замълча. Знаех, че няма отговор.

Следващите дни минаха като в мъгла. Слуховете в блока вече се носеха — „Чула ли си? Мария не кани майка си на сватбата!“. Съседката Пенка ме гледаше със съжаление, а приятелките ми от работата шепнеха зад гърба ми. В магазина продавачката ме попита: „Ще има ли голяма сватба?“, а аз само кимнах и избягах със сълзи в очите.

Вечерта преди сватбата Мария дойде да вземе някои свои неща. Стояхме една срещу друга в коридора, между куфарите и старите плюшени играчки.

— Мамо… — започна тя колебливо.

— Не се тревожи — прекъснах я. — Няма да дойда. Не искам да ти развалям деня.

Тя замълча за миг, после прошепна: — Благодаря ти.

Вратата се затвори след нея и аз останах сама с тишината. В този момент осъзнах колко много боли не отсъствието от сватбата, а отсъствието от живота ѝ.

На следващия ден гледах през прозореца как таксито я отвежда към новото ѝ начало. В ръцете си държах подарък за нея — малък сребърен медальон с гравирано „Обичам те“. Оставих го на масата до снимката ни от морето във Варна.

Георги се върна късно вечерта. Беше ходил до ресторанта да поздрави младоженците. Каза ми само: „Беше красива. Но изглеждаше тъжна.“

Седнах до прозореца и заплаках като дете. Спомних си думите на майка ми: „Децата не са наши завинаги.“ Но защо тогава болката е толкова голяма?

Минаха седмици. Мария не се обади. Празните стаи ехтяха от спомени и неизказани думи. Опитвах се да намеря вина в себе си — дали я задушавах с любовта си? Дали прекалено много очаквах от нея? Или просто животът ни беше разделил по свой начин?

Една вечер получих съобщение: „Мамо, липсваш ми.“

Сълзите потекоха отново. Отговорих само: „И ти ми липсваш.“

Сега стоя тук, сама в апартамента ни в Люлин, и се питам: Кога любовта между майка и дъщеря се превръща в стена? И има ли път обратно през тази стена?