Мама има нов живот, а аз останах сама: История за тиха болка и търсене на разбиране

„Мамо, кога ще дойдеш да видиш децата?“ – гласът ми трепери, докато държа телефона с едната ръка, а с другата люлея бебето. В кухнята се носи миризмата на изгорял ориз, а Виктория реве в другата стая. Майка ми въздъхва от другата страна на линията – чувам как някой се смее около нея, вероятно новият ѝ приятел, Петър. „Ивана, не мога тази седмица. С Петър ще ходим до Пловдив. Обещавам, другия път ще дойда.“

Затварям телефона и усещам как гневът и болката се смесват в гърдите ми. Кога стана така? Кога майка ми започна да избира друг живот пред мен и децата ми? Винаги съм си представяла, че когато стана майка, тя ще бъде до мен – ще ми помага, ще ме учи, ще ми държи ръката в трудните нощи. Вместо това, стоя сама в панелката в Люлин, с две малки деца и без никаква подкрепа.

Съпругът ми Георги работи по 12 часа на ден – строителството не чака никого. Вечер се връща уморен, с прашни ръце и празен поглед. „Извинявай, Иве, не мога повече“, казва ми често. Понякога се караме за глупости – кой ще изхвърли боклука, кой ще сложи децата да спят. Но истинската болка е друга – усещането, че съм сама. Че майка ми ме е забравила.

Преди година баща ми почина внезапно – инфаркт. Майка ми беше съсипана. Аз също. Тогава бях бременна с второто си дете и имах нужда от нея повече от всякога. Но тя се затвори в себе си, а после изведнъж започна да излиза – първо с приятелки, после с Петър. Сякаш животът ѝ започна отначало. Радвах се за нея… или поне така си мислех.

„Мамо, Виктория има температура“, пиша ѝ една вечер по Вайбър. „Може ли да дойдеш утре за малко?“ Отговорът идва след два часа: „Скъпа, не мога. Имам среща с Петър. Ще мине, не се тревожи.“

Седя на пода в детската стая и плача тихо, докато децата спят. Чувствам се предадена. Не е ли това ролята на майката – да бъде до дъщеря си в най-трудните моменти? Или съм егоистка, че искам това от нея?

Сестра ми Мария живее във Варна и рядко се чуваме. Тя казва: „Остави мама да бъде щастлива. Ти си вече голяма.“ Но аз не мога да приема това. Защо щастието на мама трябва да означава моята самота?

Една неделя решавам да отида при нея без предупреждение. Отивам с децата – Виктория е с хрема, а малкият Даниел спи в количката. Звъня на вратата ѝ в Младост. Отваря Петър – усмихнат, с престилка на цветя.

– Здравейте! – казва той весело. – Мими е в кухнята.

Влизам и я виждам – майка ми реже салата и пее някаква стара песен. Изглежда щастлива. За миг ме обзема вина.

– Мамо… – започвам тихо.

Тя се обръща и ме прегръща бегло.

– Иване, защо не каза, че ще идваш? Тук е малко разхвърляно…

– Трябваше ми помощ – казвам почти шепнешком.

Тя ме поглежда за секунда и после отново се обръща към салатата.

– Ще направим чай за Виктория. Петър има билки.

Седим на масата тримата – аз, мама и Петър. Децата играят на пода. Говорим за времето, за цените в магазина… Нищо лично. Нищо истинско.

На тръгване майка ми ме изпраща до вратата.

– Иване… Знам, че ти е трудно. Но аз също имам нужда от време за себе си. Цял живот съм била само майка и съпруга… Сега искам да бъда просто Мария.

Поглеждам я – виждам умората в очите ѝ, но и някаква светлина, която не познавам.

– А аз? – питам тихо. – Аз кога ще имам време за себе си?

Тя мълчи.

Връщам се у дома още по-самотна. Дните минават в рутина – памперси, супи, безсънни нощи. Понякога си мисля дали някога ще простя на мама… Или дали тя ще разбере моята болка.

Една вечер Георги ме намира да плача в банята.

– Иве… Не можем да върнем времето назад. Може би трябва да приемеш, че мама вече е друг човек.

– А аз? Как да бъда майка без майка? – питам го през сълзи.

Той ме прегръща силно.

Понякога си мисля: Дали някога ще спра да търся одобрението и подкрепата на мама? Или цял живот ще нося тази тиха болка в себе си? Какво бихте направили на мое място?