Мъжът ми доведе любовницата си у дома, докато дъщеря ни беше в болница: Когато споделих с майка ми, останах сама

„Как можа, Петре? Как можа точно сега?“ Гласът ми трепереше, а сълзите се стичаха по бузите ми. Стоях в средата на хола, стиснала в ръце детската пижама на Мария, нашата дъщеря, която лежеше в болница с тежка пневмония. Петър стоеше срещу мен, с виновен поглед, а до него – непозната жена с червена коса и нахално самочувствие.

„Не е това, което си мислиш, Даниела…“ започна той, но думите му увиснаха във въздуха.

„Тогава какво е? Защо тя е тук? Защо докато детето ни се бори за въздух, ти водиш чужда жена в дома ни?“ Гласът ми се пречупи. Чувствах се като в кошмар, от който не мога да се събудя.

Петър замълча. Жената се усмихна леко и сви рамене. „Може би трябва да поговорите насаме“, каза тя и излезе от стаята с походка на победителка.

Седнах на дивана, ръцете ми трепереха. „Петре, какво става с нас? Как можа да го направиш точно сега?“

Той седна срещу мен, избягваше погледа ми. „Не знам… Просто… всичко между нас е толкова напрегнато напоследък. Ти си само в болницата, не говорим вече… Чувствам се сам.“

„Сам? Детето ти е в болница! Аз не спя по цели нощи от притеснение! Как можеш да мислиш за себе си точно сега?“

Той не отговори. Само стана и излезе от стаята. Останах сама сред тишината на разбития ни дом.

На следващия ден, след като прекарах цялата нощ до леглото на Мария в болницата, реших да отида при майка ми. Тя винаги беше моята опора. Влязох в малката й кухня, където миришеше на кафе и топъл хляб.

„Мамо…“ започнах със задавен глас. „Петър… той… той има друга.“

Майка ми ме изгледа строго над чашата си. „Даниела, не преувеличавай. Мъжете понякога правят глупости. Ти гледай детето и семейството си.“

„Мамо, той я доведе у дома! Докато Мария е в болница!“

Тя въздъхна тежко и остави чашата на масата. „Ти си виновна, че си го изпуснала. Като си все по болници и работа… Мъжете имат нужда от внимание.“

Сякаш някой ме удари. Очаквах прегръдка, разбиране… а получих обвинение.

„Мамо, ти сериозно ли? Аз не съм виновна! Детето ни е болно! Как може да ме виниш?“

Тя само поклати глава и започна да реже хляб. „Животът е такъв, Даниела. Ако искаш семейство – преглъщаш. Ако не – сама ще останеш.“

Излязох от апартамента й с усещането, че съм по-сама от всякога.

В следващите дни живеех на автопилот – между болницата и празния ни апартамент. Петър се прибираше късно или изобщо не идваше. Мария ме питаше къде е татко й, а аз лъжех: „На работа е, мамо.“

Една вечер, докато седях до леглото й и държах малката й ръчичка, тя прошепна: „Мамо, ще се оправя ли? Ще си бъдем пак всички заедно вкъщи?“

Сълзите ми капеха върху чаршафа. „Ще се оправиш, слънце мое. Всичко ще бъде наред.“ Но вътре в мен знаех – нищо вече няма да е същото.

След изписването на Мария се върнахме у дома. Апартаментът беше студен и празен. Петър беше оставил бележка: „Трябва да помисля. Оставам при приятел.“

Седнах на пода в детската стая и се разплаках неудържимо. Чувствах се предадена от всички – от мъжа си, от майка си… дори от себе си.

Дните минаваха бавно. Хората шушукаха зад гърба ми – съседката леля Сийка ме гледаше със съжаление: „Горката Даниела…“ На работа колежките ми подхвърляха уж съчувствени реплики: „Дръж се! Мъжете са такива…“ Но никой не разбираше истинската болка.

Една вечер майка ми дойде неочаквано. Донесе супа за Мария и седна до мен.

„Даниела… може би бях твърде строга. Но животът ме научи да не вярвам много на мъжете…“

Погледнах я през сълзи: „Мамо, имам нужда от теб. Не от обвинения.“

Тя ме прегърна неловко. „Ще се оправиш. Ти си силна.“

Но аз вече не вярвах в тази сила.

Всяка вечер се питах: Къде сбърках? Защо никой не вижда колко боли? И дали някога ще мога пак да се усмихна истински?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да простите или да продължите напред сами?