Между два огъня: Историята на една снаха и нейната свекърва

– Яна, пак ли не си измила чиниите? – гласът на Мария, свекърва ми, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха, а в гърдите ми се надигаше познатата вълна от безсилие и гняв. Беше вторник, едва седмица след сватбата ми с Петър, а вече усещах, че съм попаднала в капан, от който няма изход.

Петър беше на работа, а аз – сама с Мария в малкия апартамент в Люлин, където се бяхме преместили, защото „така е по-икономично, докато съберете за свое жилище“, както настояваше тя. Още от първия ден усещах студенината ѝ, погледите, които ме пронизваха, и дребните забележки, които се превръщаха в ежедневие. Но този ден беше различен – в гласа ѝ имаше нещо повече от раздразнение. Имаше омраза.

– Измих ги, Мария – отвърнах тихо, опитвайки се да не избухна. – Просто оставих чашата си за по-късно.

– А, така ли? – изсмя се тя. – В нашия дом не се оставят мръсни съдове. Явно у вас така сте свикнали, но тук няма да стане.

Стиснах зъби. Вкъщи, при мама и татко в Пловдив, никога не бяхме се карали за такива неща. Но тук, в София, всичко беше различно. Петър работеше до късно, а аз – сама с Мария, която сякаш се беше заклела да ми покаже, че не принадлежа тук.

Вечерта, когато Петър се прибра, Мария вече беше подготвила сцената. Седеше на масата, престорено разстроена, а аз се опитвах да не плача.

– Петре, трябва да поговорим – започна тя, едва поглеждайки ме. – Яна не уважава дома ни. Не поддържа ред, не готви като хората, а и… – направи пауза, за да подчертае думите си – …не се държи като истинска съпруга.

Петър ме погледна с онзи объркан поглед, който вече познавах. – Яна, какво става?

– Не е вярно, Петре – прошепнах. – Опитвам се, но…

– Не ми се оправдавай – прекъсна ме Мария. – Аз съм майка ти, знам какво говоря.

Така започнаха седмиците на обвинения, намеци и открита враждебност. Мария не пропускаше случай да ме изложи пред Петър, да преувеличи всяка моя грешка, да ме накара да се чувствам като натрапница. Веднъж дори каза пред съседи: „Яна май не е за нашето семейство, ама какво да се прави – младите не слушат.“

Опитвах се да говоря с Петър, да му обясня, че майка му ме тормози, но той само вдигаше рамене:

– Яна, не преувеличавай. Майка ми е строга, но не е лош човек. Просто се опитва да ни помогне.

Помощ ли? Всяка сутрин се будех с усещането, че съм на изпит. Ако не изчистех праха, Мария го забелязваше. Ако не сготвех по нейната рецепта, храната беше „безвкусна“. Ако се усмихнех на Петър, тя се намръщваше. Веднъж, когато се прибрах по-късно от работа, тя ме посрещна на вратата:

– Къде беше? Сигурно пак с приятелки, а Петър чака гладен!

– Бях на работа, Мария. Имам извънредни часове.

– Така ли? Ами ако имаше деца, пак ли щеше да ги оставяш сами?

Тези думи ме пронизаха. Мечтаех за дете, но знаех, че в тази атмосфера не бих могла да отгледам щастливо семейство. Започнах да се затварям в себе си, да избягвам разговори, да се чувствам все по-самотна. Приятелките ми от университета се опитваха да ме окуражат, но аз се срамувах да им разкажа всичко. Как да призная, че съм пленница в собствения си дом?

Една вечер, след поредния скандал, се заключих в банята и заплаках. Чух как Мария шепне на Петър през вратата:

– Тя не е за теб, сине. Виж я – не може да се справи с нищо. Може би трябваше да избереш Маргарита – тя поне щеше да уважава майка ти.

Сърцето ми се сви. Маргарита беше бившата приятелка на Петър, която Мария винаги хвалеше. Чувствах се като чужда, като грешка. На следващия ден, когато се опитах да поговоря с Петър, той избухна:

– Стига си се оплаквала! Не мога да избирам между теб и майка ми. Ако не ти харесва, върни се при родителите си!

Тези думи ме сринаха. Събрах малко дрехи и излязох. Вървях по улиците на София, без да знам къде отивам. В главата ми кънтяха думите на Петър и Мария. Как стигнах дотук? Какво сгреших?

Върнах се при родителите си в Пловдив. Мама ме прегърна, без да пита нищо. Седяхме на терасата, гледах как слънцето залязва над тепетата и се чудех дали някога ще мога да простя на Петър, че не застана до мен. Дали някога ще мога да простя на себе си, че позволих да ме унищожат?

Сега, когато пиша тези редове, се питам: Колко жени като мен са останали сами срещу цяла фамилия? Колко от вас са били между два огъня и са се чудили дали любовта си струва такава болка?