Между два свята: Историята на една баба, която не може да види внука си

– Не искам повече да я виждам тук! – гласът на Георги отекна в коридора, докато аз стоях на прага с чантата си, стиснала дръжките до побеляване на кокалчетата. Дъщеря ми, Ива, стоеше между нас, очите ѝ бяха пълни със сълзи, а малкият Мартин, моят единствен внук, се криеше зад полата ѝ, неразбиращ защо баба му си тръгва толкова рано.

В този момент светът ми се срина. Не беше първият път, в който Георги ме гони от собствения им дом, но този път думите му бяха като нож. „Ти само разваляш дисциплината, Мария! Мартин има нужда от ред, а не от твоите глезотии и приказки за стари времена!“ – продължи той, докато Ива се опитваше да го успокои. Аз стоях там, безмълвна, с буца в гърлото, която не ми позволяваше да кажа нищо.

Вървях към спирката, а сълзите ми се стичаха по бузите. Всяка стъпка беше тежка, сякаш краката ми бяха оловни. В главата ми се въртяха думите на Георги, но още повече ме болеше погледът на Ива – безпомощен, виновен, отчаян. Как стигнахме дотук? Кога се превърнах в нежелан гост в живота на собственото си дете?

Преди години, когато Ива беше малка, мечтаех за голямо семейство, за неделни обеди, на които всички се смеем, за внучета, които тичат из двора. Когато тя се омъжи за Георги, бях щастлива – той изглеждаше добър, работлив мъж. Но с времето нещата се промениха. Георги стана все по-строг, все по-отдалечен. Започна да контролира всичко – от това какво яде Мартин, до това с кого се вижда Ива. А аз… аз бях трън в очите му.

– Мамо, моля те, не се карай с него – шепнеше ми Ива по телефона, когато се оплаквах, че не мога да видя Мартин. – Той се ядосва, когато идваш неканена. Моля те, разбери ме…

Разбирам я. Разбирам я повече, отколкото тя може да си представи. Знам какво е да живееш с човек, който те кара да се чувстваш малка, незначителна. Баща ѝ беше същият. Но тогава аз не намерих сили да си тръгна. Останах заради Ива. Сега тя прави същото – остава заради Мартин.

Вечерите ми са самотни. Сядам до прозореца, гледам към детската площадка пред блока и си представям как Мартин тича, как му разказвам приказки, как му плета пуловер за зимата. Понякога му пращам подаръци с Ива – книжки, играчки, но често те се връщат обратно, неотворени. Георги не иска нищо от мен в дома си.

Съседката ми, баба Станка, ме кани на кафе. – Не се ядосвай, Марийке – казва ми тя. – Мъжете са такива. Ще мине време, ще омекне. Ама ти не се отказвай от детето.

Но как да не се отказвам, когато всяка среща с Мартин е борба, всяка дума с Ива – компромис? Веднъж, на рождения му ден, отидох без покана. Купих му голямо плюшено мече, опаковах го в шарена хартия и застанах пред вратата. Георги отвори и ме изгледа студено. – Не сме те канили. Мартин има достатъчно подаръци. – и затвори вратата пред лицето ми. Чух как Мартин вика: „Бабо!“, но гласът му заглъхна зад дървената врата.

Върнах се у дома, смачкана, с подаръка в ръце. През нощта не можех да спя. Въртях се в леглото, мислех за Ива, за Мартин, за това какво съм сгрешила. Дали съм била твърде настойчива? Дали съм се намесвала прекалено в живота им? Или просто Георги не може да приеме, че и аз имам място в семейството им?

Една вечер Ива ми се обади разплакана. – Мамо, не знам какво да правя. Георги не иска да говори с мен, ако пак се видя с теб. А Мартин пита за теб всеки ден. – Гласът ѝ трепереше. – Толкова ми липсваш…

– И аз ти липсвам, Иве. И на Мартин. Но не искам да ти причинявам още повече болка. Ако трябва, ще се отдръпна…

– Не, мамо! – прекъсна ме тя. – Не искам да се отказваш от нас. Просто… просто ми е трудно.

Тогава разбрах, че не съм сама в тази болка. Ива също страда. Мартин страда. Само Георги изглежда доволен от тази стена, която е издигнал между нас.

Минаха месеци. Понякога виждах Мартин на площадката, когато Ива го водеше тайно. Прегръщах го силно, вдишвах миризмата на косата му, разказвах му приказки за смели момчета и добри баби. Той ме гледаше с големите си кафяви очи и питаше: – Бабо, защо не идваш у нас?

– Защото понякога възрастните се карат, миличък. Но аз винаги ще те обичам, където и да съм.

Веднъж, докато седяхме на пейката, Ива ми прошепна: – Мамо, мисля да си тръгна от Георги. Не издържам повече. Но ме е страх…

– Не се страхувай, Иве. Аз съм до теб. Винаги ще бъда.

Тази нощ не мигнах. Мислех за всички жени като мен – майки, баби, които са принудени да избират между любовта към децата си и желанието да бъдат част от живота на внуците си. Колко от нас страдат в тишина, колко от нас се борят с невидими стени?

Днес пак седя до прозореца и чакам. Чакам Ива да се обади, чакам Мартин да дойде, чакам Георги да разбере, че семейството не е бойно поле, а място за обич. Понякога си мисля – дали някога ще бъда отново част от техния свят? Или ще остана завинаги между два свята – този на спомените и този на надеждата?

Кажете ми, вие как бихте постъпили на мое място? Колко компромиси може да направи една майка, преди да изгуби себе си?