Момичето, което чакаше мама: История за загубата, надеждата и новия дом

– Мамо, кога ще се върнеш? – шепнех всяка вечер в тъмното, стискайки износената плюшена мечка, която ми беше подарила за шестия ми рожден ден. Стаята в дома за деца беше студена и миришеше на белина, а стените – безлични като лицата на възпитателките. Казвам се Лена и това е моят живот – живот на чакане, на болка и на надежда, която не умира.

Всичко започна онази нощ, когато вратата на нашата панелна гарсониера в Люлин се отвори с трясък. Чух виковете на мама и татко – пак се караха за пари. Татко хвърли чиния по стената, а мама плачеше. Аз се свих под масата и си запуших ушите. После дойдоха полицаите. Мама ме прегърна силно, целуна ме по челото и прошепна: „Ще се върна за теб, Лени.“

На следващия ден ме заведоха в дома. Бях само на седем. Помня как гледах през прозореца на колата и се молех мама да тича след нас. Но тя не дойде. В дома всичко беше чуждо – децата се държаха грубо, възпитателките бяха строги. Първата ми нощ там не спах. Чаках мама да дойде. Минаха дни, после седмици. Никой не дойде.

– Защо ревеш пак? – попита ме Мария, едно по-голямо момиче с къса коса и остър език.
– Мама ще дойде – отвърнах тихо.
– Никой не идва тук – изсмя се тя горчиво. – Свиквай.

Не исках да свиквам. Всяка сутрин се будех с надежда, че ще чуя гласа ѝ в коридора. Всяка вечер заспивах със сълзи. Писах ѝ писма, които никога не изпратих. Веднъж една възпитателка ги намери и ги хвърли в кофата.

– Не си създавай илюзии, Лена – каза тя строго. – Трябва да мислиш за бъдещето си.

Но какво бъдеще има едно дете без майка? Започнах да се затварям в себе си. Не говорех с никого, не играех с другите деца. Само чаках.

Годините минаваха бавно. Веднъж социалната работничка ме заведе при баба ми в провинцията. Баба беше болна и не можеше да ме гледа. Тогава разбрах, че мама е заминала за чужбина – някъде в Гърция или Италия, за да работи като чистачка. Никой не знаеше къде е точно.

– Може би ще се върне – каза баба и ме погали по главата.
– А ако не се върне?
– Ще трябва да пораснеш силна, Лени.

Върнах се в дома още по-самотна. Започнах да се бунтувам – карах се с другите деца, отказвах да участвам в заниманията. Един ден ме наказаха да чистя коридора сама. Докато търках пода със стара четка, чух как възпитателките говорят за мен:

– Това дете е изгубено – каза едната.
– Ако майка ѝ не я потърси скоро, ще я дадат за осиновяване.

Сърцето ми се сви от страх и гняв. Не исках ново семейство! Исках само мама.

Но съдбата имаше други планове за мен. Един ден в дома дойдоха семейство Георгиеви – мъж и жена на средна възраст с топли очи и усмивки. Казаха ми, че искат да ме заведат у дома си за уикенда.

– Не искам! – извиках аз и се скрих под леглото.
– Лена, дай им шанс – помоли ме социалната работничка.

Съгласих се само защото бях уморена да се боря. В колата мълчах през целия път до техния апартамент в Младост. Там всичко беше различно – миришеше на домашна храна, имаше снимки по стените и котка на име Мая, която веднага легна до мен.

– Знаем, че ти е трудно – каза ми леля Катя (така поискаха да ги наричам). – Не бързаме. Ще те чакаме.

Първата вечер плаках тихо под завивките. На сутринта Катя ми направи палачинки със сладко от ягоди.

– Можеш да ни разкажеш за мама си, ако искаш – каза тя нежно.

Разказах им всичко – за караниците у дома, за нощта с полицаите, за чакането… Катя ме прегърна силно.

– Ти си много смела, Лена.

С времето започнах да свиквам с тяхната доброта. Ходехме на разходки в Южния парк, гледахме филми у дома, учехме уроците заедно. Но всяка вечер преди да заспя пак шепнех: „Мамо…“

Един ден получих писмо от чужбина. Беше от мама! Пишеше ми, че ме обича, че ѝ е тежко без мен, но няма как да се върне скоро. Помоли ме да ѝ простя.

Плаках цяла нощ. На сутринта Катя седна до мен:
– Знам, че боли… Но ти вече имаш дом тук. Имаш нас.

Постепенно започнах да приемам новото си семейство. Катя ме научи да готвя баница, чичо Иван ми показа как се сменя гума на колело. Започнах да вярвам, че мога да бъда щастлива отново.

Но болката от загубата остана някъде дълбоко в мен. Понякога още чакам мама… Понякога си мисля дали някога ще мога напълно да ѝ простя.

Сега съм на осемнайсет и пиша тази история от нашия дом в Младост. Понякога си задавам въпроса: Може ли едно дете някога напълно да спре да чака майка си? Или просто се научаваш да обичаш отново там, където най-малко очакваш?