Моята снаха иска апартамента ми, а майка ми ме притиска – наистина ли съм виновна, че имам повече?

– Не мога да повярвам, че пак започваш с това, мамо! – гласът ми трепери, докато стискам телефона в ръка. Стоя до прозореца в малкия си хол, гледам как дъждът се стича по стъклото, а в мен бушува буря, по-силна от тази навън. Майка ми, както винаги, не се трогва от сълзите ми.

– Мария, ти си най-голямата, ти имаш възможности! Какво ти коства да помогнеш на брат си и на жена му? – настоява тя с онзи тон, който ме кара да се чувствам виновна още от дете.

– Мамо, това е моят апартамент! Работих за него години наред, лишавах се от всичко, за да го купя. Не мога просто да го дам на Петър и Деси, само защото те не са се справили! – опитвам се да запазя спокойствие, но усещам как гласът ми се пречупва.

– Не говори така! – прекъсва ме тя. – Петър е твой брат. А Деси… тя е като дъщеря за мен. Ти си имаш всичко, а те се мъчат в онази гарсониера. Не е ли редно да помогнеш?

Затварям очи. В главата ми се връщат всички онези моменти, в които се чувствах чужда в собственото си семейство. Още от малка бях различна – учех, четях, мечтаех да избягам от малкия ни град. Докато Петър се забъркваше в неприятности, аз се борех за стипендии, работех по две работи, за да си платя университета в София. Никой не ме подкрепяше, но и никой не ми пречеше – просто не вярваха, че ще успея.

Сега, когато имам хубава работа, собствен апартамент и живот, който съм изградила сама, изведнъж всички си спомниха за мен. Особено когато Петър и Деси останаха без работа и не можеха да си плащат наема. Тогава майка ми започна да ми звъни всеки ден, да ми обяснява колко е тежко положението им, как Деси е болна, как Петър не може да намери работа, как аз съм длъжна да помогна, защото „съм имала повече“.

– Мария, ти си имаш всичко – повтаря майка ми, сякаш това е най-големият ми грях. – А Деси плаче всяка вечер. Не можеш ли да бъдеш човек?

– Мамо, не е въпрос на човещина! – избухвам. – Това е моят дом! Ако им дам апартамента, аз къде ще живея? Или ти мислиш, че аз не заслужавам нищо?

– Не говори глупости! – отсича тя. – Можеш да си наемеш нещо. Ти си млада, ще се оправиш. А те… те имат нужда от помощ.

В този момент осъзнавам, че никога няма да бъда достатъчно добра за майка си. Че каквото и да направя, винаги ще съм виновна – или защото съм успяла, или защото не съм дала достатъчно. Сълзите ми се стичат по бузите, но не ги бърша. Нека види, че ме боли.

– Мамо, защо винаги трябва аз да се жертвам? – питам тихо. – Защо никога не поискаш нещо от Петър? Защо винаги аз съм тази, която трябва да дава?

– Защото ти можеш, Мария. Ти си силна. А той… той не е като теб – казва тя и затваря телефона.

Оставам сама в тъмния хол. Чувствам се предадена, изоставена, сама срещу всички. В този момент на вратата се звъни. Отварям и виждам Деси – с подпухнали очи, стиснала чантата си, сякаш държи целия си живот в нея.

– Може ли да поговорим? – пита тя тихо.

Поканвам я вътре, сядаме една срещу друга. Тя ме гледа с онзи поглед, който винаги ме е карал да се чувствам виновна, дори когато не съм направила нищо лошо.

– Мария, знам, че ти е трудно – започва тя. – Но ти не разбираш какво е да нямаш нищо. Да се чудиш дали ще имаш къде да спиш утре. Петър е отчаян. Аз… аз не издържам повече. Ако не ни помогнеш, не знам какво ще правим.

– Деси, не е толкова просто – опитвам се да обясня. – Това е моят дом. Не мога просто да го дам. Ами ако утре и аз остана без работа? Ако се разболея? Кой ще ми помогне тогава?

– Ти винаги си била силна – казва тя. – Ти ще се оправиш. А ние… ние не можем.

В този момент усещам как гневът ми се смесва с отчаяние. Защо всички очакват от мен да се жертвам? Защо никой не вижда колко ми е трудно? Защо успехът ми е наказание, а не повод за гордост?

– Деси, не мога да ви дам апартамента – казвам твърдо. – Мога да ви помогна с пари за наем, мога да говоря с познати за работа, но не мога да се откажа от дома си. Това е всичко, което имам.

Тя ме гледа с разочарование, става и си тръгва без да каже дума. Оставам сама, с чувство на вина, което ме задушава. Знам, че майка ми ще ми се обади отново, че Петър ще ми се сърди, че Деси ще ме мрази. Но за първи път в живота си усещам, че трябва да защитя себе си.

Вечерта лежа в леглото и се чудя – наистина ли съм лош човек, защото не искам да жертвам всичко за другите? Наистина ли съм виновна, че имам повече? Или просто е време да започна да мисля и за себе си?

Може би щастието не е в това да даваш всичко, а в това да намериш баланса между себе си и другите. Но кой ще ми отговори – аз ли съм егоист, или просто човек, който иска да бъде щастлив?